25-годишната петричанка Снежина Дуевска стана магистър на науките по специалността “Бизнес предприемачество” в University College London

25-годишната петричанка Снежина Дуевска стана магистър на науките по специалността “Бизнес предприемачество” в University College London.

Университетът, който е в топ 10 в световната класация, е с богата история и един от най-престижните, в него са се образовали 30 Нобелови лауреати, Махатма Ганди – духовният водач на индийците за независимост, Александър Бел – изобретателят на телефона, и цялата лондонска рок банда “Колдплей”.

Материята, която изучава дъщерята на известните петрички лекари Орфей Дуевски, бивш депутат от СДС, и Костадинка Дуевска, е с фокус върху най-новите технологии, свързани с изкуствен интелект и машинно самообучение. Заради високия успех и иновативно мислене тя бе избрана в университетска група, която посети Силициевата долина в Сан Франциско, както и офисите на Гугъл, Сайлсфорс и Слак, едни от лидиращите компании в бизнеса с технологии.

Преди 3 години Снежина завърши бакалавърска степен по музикално продуциране и култура в University of East London и бе избрана да държи благодарствената реч към академичния състав от името на цялата Катедра по изкуства и дигитални индустрии. В Петрич тя е известна с рок групата си No Frames, а в Лондон свири с бандата Her Gun.

– Снежина, откога се занимаваш с музика?
– Започнах да пея, когато бях дете, но сериозно се занимавам от 15-годишна възраст. Вече 10 години композирам и свиря.
– Има ли някой музикант в рода ти, защото твоите родители са лекари?
– Знам, че дядо ми Димитър Дуевски е свирил на китара. Баща ми е свирил в китаро-мандолинния оркестър в Петрич. Родителите ми са доктори, защото вярват, че това е един от най-хуманните начини да помагаш на хората.

– Кога реши да превърнеш музиката си в професия?
– Гимназиалните ми години преминаха в много репетиции и концерти. Знаех, че това е моето призвание, и най-правилното решение беше да продължа да се занимавам професионално с музика.

– Сама ли избра да учиш музикално продуциране в Лондон, или някой те насочи?
– Сама избрах.

– Как премина обучението ти в University of East London? 
– Беше изпълнено с много предизвикателства и забавни моменти. Когато избереш да учиш нещо, което е твоята страст, не се чувстваш като студент, не чувстваш образованието си като задължение. В University of East London срещнах едни от най-добрите си приятели в Англия, с които още поддържам връзка и знам, че мога да разчитам на тях. Създадох много силни връзки с лекторите си.

– Кои са най-вълнуващите моменти, които няма да забравиш?
– Най-вълнуващият момент определено беше речта ми за завършването. Беше много емоционален ден, защото за мен беше истинска чест да благодаря от името на цялата Катедра по изкуства и дигитални индустрии. Също така знаех, че това беше последният ден, който ще прекарам с някои от колегите си, които се връщаха в Азия.

– Кои са интересните личности, които срещна в Лондон по време на студентството?
– Една от най-интересните личности, които познавам, е Хелън Редингтон, тя беше моя лекторка по време на бакалавъра ми. Изключително вдъхновяващ преподавател. На младини е свирила в много известна пънк банда, която е имала договор със Сони Рекърдс. След това решава да се отдаде на академичните науки, издава две книги, посветени на жените в рок музиката, преподава в два от най-престижните университети в Лондон. В момента е на 60-годишна възраст и издава по два солови албума на година. Споменавам Хелън, защото тя ми даде един съвет, който много често използвам като ориентир, особено когато се захващам с нов проект. Тя каза: “Снежина, много е важно да плуваш в реката, дали ще е срещу течението, или по течението – няма значение. Важното е да бъдеш в реката, а не да стоиш на брега”.

– Как се справяше сама? Имала ли си дни на недоимък, стигаха ли ти парите?
– Имах своите трудни моменти, особено през първата и втората година в университета, защото освен че трябваше да свикна с мисълта, че съм студентка, аз трябваше да се приспособя към условията и културата в Англия, докато съм далеч от дома. Все пак ние сме късметлии, защото имаме достъп до технологии, с които можем да общуваме със семейството и приятелите си много лесно и бързо. Но мисълта, че ако нещо стане, не мога да се обадя на родителите ми и да ги помоля да дойдат да ми помогнат, ме направи много по-самостоятелна и уверена в себе си.
Лондон е един от най-скъпите градове в света и парите никога не ти стигат. За мен беше много важно да започна работа дори докато учех. Много се гордея с работата си в най-голямата младежка организация в Англия, която се казва “Предизвикателството”. Там работя с групи от 16- и 17-годишни тийнейджъри, на които преподавам ораторство, музика и планиране на социални кампании. Част от работата ми е и да придружавам младежите до домове за възрастни хора, деца с увреждания и организации, занимаващи се с бездомността сред юношите, където те трябваше да общуват и да се грижат за тях. Когато започнах тази работа, бях много впечатлена как държавата си е поставила за цел да научи младежите на уважение, състрадание и отговорност към по-възрастните, по-слабите и хората в неравностойно положение.

– Как създаде рок бандата Her Gun? Какви са музикантите, къде забивате?
– Her Gun е бандата ми в Лондон, с която свиря от 2 години. Групата се състои от мен, Начо от Испания (бас) и Мартин от Англия, който е на барабаните. Главно свирим по клубовете в Лондон, нямам търпение отново да се отдам на музиката, тъй като магистратурата ми имаше много натоварена програма и повечето ми енергия беше съсредоточена в нея.

– Какво стана с първата ти група No Frames, която те направи популярна сред българските музиканти?
– No Frames има най-специалното място в сърцето ми, защото това беше проект с едни от най-близките ми приятели: Никола Панев, Клавдия Атанасова и Мартина Дончева. Горда и щастлива съм, че издадохме албум и имахме шанса да пътуваме из България и чужбина. Често се шегуваме, че трябва да направим концерт, за да си припомним хубавите моменти от фестивалите, концертите и купоните от Рок кафе “Зодиак”. Най-благодарни сме на семействата и приятелите ни, които винаги са ни подкрепяли! Групата ни не би постигнала всичките си успехи и без подкрепата на Васко Кръпката, който от началото хареса нашата музика и присъствието ни на сцената.

– Имаш ли музикални идоли?
– Васко Кръпката винаги е бил творец, който ме вдъхновява! Спомням си първата ми среща с него, беше през 2009 г. след коледен концерт на Васко и Милена Славова. След като той слезе от сцената, аз отидох да се запозная с него и му казах, че имам група в Петрич и искаме да свирим в шоуто му. Васко беше толкова позитивен, даде ми телефонния си номер и след месец свирихме в предаването му “Карай да върви, това е блус”. Аз не познавам друг български музикант, който е толкова отдаден да помага на млади музиканти, не само като им дава сцена за изява в предаването, но и като ги подкрепя за участия на фестивали.
– Как се получи прехода от музикалното продуциране към бизнес предприемачеството?
– Преходът беше много естествен, музиката е изкуство, но ако искаш да се прехранваш с нея, трябва да бъдеш бизнесмен.

– Какво научи за бизнеса в University College London?
– Научих, че трябва много труд и смелост, за да бъдеш частник!
– Студентските години са най-безгрижните. Срещаш различни хора, с някои ставаш приятел. Как беше при тебе?
– Така е, студентските години са изпълнени с много емоции и нови приятелства. Радвам се, че успях да изградя приятелства с хора от много различни страни и култури. Имам много приятели от Англия, Норвегия, Швейцария, Щатите, Испания, Индонезия и Китай.
– Какво е това, което ти дава криле в “бездънното падане”, както наричаш истинското изкуство и истинската любов в речта си при дипломирането като бакалавър?
– Крилете си получавам от чувството, че създавам и че имам гражданска позиция. Мисията на всеки творец е да провокира дискусии, да се бори за каузи и никога да не затваря очите си пред неправдата.

– Научи ли се да “летиш”? 
– Вярвам, че цял живот се учим да летим. Моят първи “полет” беше, когато напуснах дома си и се преместих да уча в Англия на 19-годишна възраст. Благодаря на родителите ми, че подкрепиха решението ми и че ме научиха как да “летя”. Отделянето от дома и родителите е труден процес за всеки млад човек, но изключително важен за формирането ни като личности.

– Накъде след университета? Какви са твоите бизнес планове?
– Оттук нататък следва само труд. Искам да бъда активен гражданин на света! Нашето поколение живее в свят на постоянни промени, ние трябва да бъдем много гъвкави и всестранно развити, за да можем да работим. Все повече професионални сектори се роботизират, което означава, че ние като млади професионалисти трябва постоянно да обогатяваме знанията си. Интересното е, че в близкото бъдеще професиите, свързани с изкуство, ще бъдат едни от най-желаните и скъпоплатени, тъй като технологиите няма как да изместят “твореца” (все още). Много се радвам, че образованието ми е комбинация от изкуство и бизнес, защото това са професионалните сфери на бъдещето.

– Разкажи за твоята фондация “Арт Шанс?” Какви са хората в нея, какви проекти имаш за Петрич?
– “Арт Шанс” е неправителствена организация, която основах преди няколко години с Алек Липидаков. Нашата мисия е да вдъхновим и подкрепим младите хора в България да изразят себе си чрез изкуство. Искаме те да бъдат осведомени, образовани и активни граждани на България. Идеята ми за “Арт Шанс” се появи, когато с бандата ми No Frames имахме късмета да участваме в няколко юношески проекта в Германия и Латвия, тогава осъзнах какво позитивно въздействие имаха тези проекти върху нас. Ние създадохме приятелства с младежи от Германия, Италия, Гърция, Латвия, Полша и обогатихме възгледите си за света.  Тогава реших, че искам да допринеса за културното развитие на младежите в Петрич, и най-вече да предам знанията, които натрупах от образованието си и работата си Англия.
Поставих си за цел да разнообразя екипа ни и в момента аз и Алек работим с доброволци от България, Англия, Испания и Норвегия. Проектите, които подготвяме, са свързани с комбинацията на технологии и изкуство, като искаме да покрием сфери на знанията, които не се изучават обстойно в училище.

– Ще се прибираш или оставаш в Лондон, при положение че Терминал 2 е май единствената перспектива за младите българи?
– Надявам се, че единствената перспектива за нас не е Терминал 2. Мисля, че е напълно нормално младежите да искат да живеят в чужбина и да се докоснат до различни култури, това е широко разпространена практика сред западните народи. Младежите винаги изпробват начина на живот в друга държава за няколко години, защото по този начин те опознават по-добре себе си и света около тях. За нас този феномен е нов, тъй като в продължение на години българите не можеха да излизат извън България. Няма нищо по-нормално от това младите хора да искат да пътуват и живеят в други страни. Познавам много български студенти, които учиха в Англия и се завърнаха в България. Така че България също има какво да ни предложи и аз с удоволствие бих се завърнала.

– Мислиш ли, че има шанс да се върнат в родината си младите и успешни българи? 
– Ако искаме политическата, социална и културна обстановка в България да се подобри, ние, младите българи, които сме учили, работили и живели в чужбина, трябва да пренесем знанията си и опита, натрупани в Западния свят, в България чрез завръщане у дома или чрез основаване на бизнеси в България.
– Има ли настроения за връщане сред българите заради Брекзит?  – Настроенията са смесени. Имам чувството, че все повече българи искат да се установят в Англия, преди да е подписана основната сделка, тъй като след това ще бъде по-трудно.

– Вълнува ли те политиката и управлението на държавата България, или музиката е твоят свят?
– Бих казала, че повече ме вълнуват реакциите на хората по отношение на политическата обстановка в България. Трябва да имаме по-активно гражданско самосъзнание, както някои наши съседи.

– Какво мислиш за нашенската поговорка “Музикант къща не храни”? Сигурно би предизвикала смях сред твоите приятели музиканти в Лондон?
– За мен е по-интересно как се е появила тази поговорка, тъй като моите впечатления са други. Не мога да се сетя за български празник, който не преминава с танци и песни. Така че, бих казала, че музиката, особено някои жанрове в България, може да бъде много доходоносна.

БЕТИНА АПОСТОЛОВА в.Струма