Последният командир на поделението в Кресна, полковникът от резерва Ал. Спасов: Полкът беше за града икономика, култура, спорт, всичко потъна в разруха и се харчат народни пари за охрана, а полза никаква...

Полковникът от резерва, сега пенсионер, Александър Борисов Спасов е кръстосал страната в служба на много военни поделения. Приключва военната си кариера като 18-и и последен командир на полка в Кресна, пост, който заема 8 години.
Роден е на 30.Х.1951 г. в село Горна Брезница. Завършва Механотехникума в Благоевград, след това ВНВУ „Васил Левски“ във Велико Търново, откъдето излиза с чин инженер-лейтенант. Завършва и Военната академия „Г.С. Раковски“.
Съпругата му Гергина е от Поморие и повече от трудовия й стаж е като медицинска сестра. Имат дъщеря Николета, която е с юридическо образование от ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград и „Международни отношения“ от СУ „Св. Климент Охридски“, в момента работи в Министерството на икономиката.

– Александре, като гледаш сега разпадналите се казарми, обраслите с треви и храсти плацове и унищожената база на бившия полк в Кресна, какво чувство те изпълва?

– Естествено, мъка. Една огромна база, строена с народни пари, с любов и отговорност за отечеството, е унищожена безцеремонно, като се имитира опазването й с някакви охрани, без да се използва за нещо полезно. И така вече 15 години от ликвидирането на полка през 2002 година. Гледам и се чудя – толкова ли не се намират умни люде, които да се опитат да спастрят по нещо? И още по-лошо е, че все още се харчат народни пари под формата на някакво опазване. Да бяха предоставили всичко на общината, може би щеше да е от някаква полза все пак, но сега май вече за всичко е много късно, и тя няма какво да прави с толкова много сгради и друга база, а пък да харчи пари за опазването, няма ресурс, а и няма защо.

– Според теб трябваше ли така наведнъж да се ликвидира полкът и да се изостави базата му?

– Не знам. Нагоре по йерархията сигурно има умни хора и са преценили така. Ще спомена обаче един случай. По време на самото ликвидиране на полка в Кресна дойде група военни аташета от София, за да видят с очите си как върви споразумението по ликвидацията, включващо преместването и уволнението на персоналния състав. Аз като последен командир дадох необходимите обяснения, поразкарах ги из поделението. Един руски полковник ме прегърна и ми каза: „Брат ми, ти с болка говориш за закриването. Не се ядосвай, и ние сме като вас“. Военният аташе на Германия пък ме попита какво ще стане след пълното ликвидиране на полка и как това ще се отрази на общината и населението. Аз му отговорих, че много от офицерите и сержантите, които са служили тук, отиват в пенсия и ще се числят към резерва. Тези от другите краища на страната се зачисляват по родните места, а тези от Кресна и района остават без работа, като много от тях не са и в годините за пенсиониране. Той ме погледна и ми каза: „Липсата на полка ще се усети много скоро в Кресна“.

– И според тебе усети ли се?

– На тебе ли да обяснявам? Знаеш, че община Кресна по средата на миналия век беше с близо 9000 души население, а сега е под 6000, като и от тези 6000 мнозина само се числят, че са тукашни жители, а работят в чужбина. Полкът за Кресна беше икономика, беше култура, спорт, развлечения… За нуждите на кадровия състав се изгради Дом на гарнизона, жилищни блокове, които разкрасиха Кресна. Между полка и общината имаше близки връзки, осъществяваха се съвместни мероприятия и инициативи. Не бяха рядкост провежданите общи празници. Празници за цялото население ставаха полагането на воинската клетва, честванията на Гергьовден с освещаването на полковото знаме. Полковият духов оркестър извън празничните му участия по различни поводи често излизаше със свои концерти на площад „Кресненско въстание“. Кресна се посещаваше от много театри – от Благоевград, Перник, София, като голяма част от публиката бе от кадровия полкови състав.
Най-същественото обаче бе създадената възможност за осигуряване на работа, като военнослужещи и волнонаемни намираха в полка препитанието си над 300 души, а това влияеше на местната търговия. Всичко това обаче вече е минало.

– Би ли могло все още нещо да се направи?

– Ами ако не вече в икономиката, то поне в културата може би. Мъдруваме вече група офицери и от стажантския състав да учредим местен Съюз на офицерите и сержантите от резерва. Задачата му ще е организиране на мероприятия по чествания на разни исторически и културни събития. Близко ни е до акъла да се опитаме да устроим в Кресна един военен музеен кът, отразяващ военното присъствие в Кресна. Това може да стане обаче и със съдействието на общината, и с решение на Общинския съвет.

– И как смятате да го осъществите, къде?

– Ами и аз, и колегите ми го виждаме в помещение в центъра на града. В него могат да бъдат представени във веществен и снимков материал събития, свързани с живота на полка. Това ще рече в него да има портрети на командири и други военнослужещи със заслуги, видове оръжия, текстови летописи… Аз лично съм готов да предоставя и своя командирски мундир и други материали. Този музеен кът ще отразява и заслугите на полка към развитието на Кресна, които в голяма степен са превърнали някогашното село Гара Пирин в град, а и ще действа патриотично и възпитателно. Въпросът се свежда до това съвместно с общината да поискаме съдействие от Министерството на отбраната и от Военно-историческия музей, подкрепа, която вярвам, че няма да ни откажат.

– Такива музейни кътове има ли създадени на други места?

– Има. Бях в Поморие и се събрахме офицери от резерва. Там разбрах, че в Грудово е открит такъв кът на ликвидираното и там военно поделение.
– Как се е появил полкът в Кресна?
– Кресна и Кресненският пролом винаги са били стратегическо място във военен аспект за страната. Неслучайно в този район по време на робството се е водило знаменитото Кресненско-Разложко въстание. През Балканската война тук е бил настанен Струмският турски корпус, а в следващата, Междусъюзническата война, се е водило голямото Кресненско сражение срещу гръцката армия на генерал Дусманис, като по време пък на Първата световна война тук са били щабовете на българската и германската войска, предназначена за Южния /Солунския/ фронт.
Тази територия е приета за стратегическа и след Втората световна война. С цел опазването на страната от южни нападения, на 14 май 1947 година /преди 70 години/ е създаден полкът. Той се явява наследник на 25-и гвардейски полк, който от Драгоман се премества в Кресна и така до ликвидацията му през 2002 година. От този полк са започнали военната си кариера много висши офицери и генерали. 18 са били само командирите му, като последният, 18-и, съм аз. Тук са служили генералите Златан Стойков, Любен Петров Цанко Доленски, Иван Стефанов, Андрей Боцев…

– Да се поразходим и из твоята военна биография?

– Ами тя започна след ВНВУ „Весил Лески“ във Велико Търново като инженер-лейтенант. Послужих в морската пехота, като правехме десанти от Черно море и инсценирахме отбранителни учения.
– Значи морето ти е до колене?
– О, не! Бях в морската пехота, но не помня да съм слизал във вода, в която, като стъпя, да ми е по-нагоре от брадата.
– И после?
– И после поех разузнавателно подразделение в Царево, послужих в Мичурин. И пак учих, този път във Военната академия „Г. С. Раковски“. После с чин капитан поех батальон в Долен чифлик, а с чин майор поех командването на поделения в Сливен и в Сандански. Това беше през 1991 година, а от 1992 година ме отправиха от командването към Кресна. Току-що бях се прибрал от отпуска от Поморие, където със съпругата ми и сега поддържаме своя база. И от 1994 година, вече като полковник, служих общо 8 години като командир.

– Като специалист във военните дела, виждаш ли разлика в армията ни сега от тази по твое време?

– О, да! Сега армията ни е редуцирана до определен от НАТО минимум. Политическата обстановка е променена, няма го Варшавският договор, в който бяхме. Със съседна Гърция сме вече като съюзници. Не знам обаче при някаква конкретна обстановка какво би се случило при така оскъдната ни вече армия. А иначе за полка в Кресна мога да кажа, че той беше подготвен за всевъзможни изпитания, способен да удържи на вражеско нападение.

– Според тебе правилно ли бе ликвидирането на задължителната военна служба?

– Може да се приеме и за правилно, но и не съвсем. Младите хора все пак трябва да имат някаква военна подготовка. Виждаме, че светът непрестанно се тресе от конфликти, съществува тероризъм и малко военни познания, дано не се случи, но случи ли се, все могат да се окажат от полза. Може би трябва да се въведе някаква военна подготовка, поне за месец-два, но не приемам варианта това да е в училищата. Там нещата никога няма да се приемат насериозно. Хубаво е тези месец-два да са в казармени условия.

– Знам, че си се виждал с пророчицата Ванга от Петрич. По какви поводи се случваше?

– Поводи различни, и то много пъти. За мен тя бе уникален човек, феномен. Извън възможностите ми е да проумея нейните способности да предсказва и да помага. А що се касае до срещите ми, то те бяха най-често за проблеми с трети лица, и най-вече с войници. Още десет дни след постъпването ми като началник на поделението в Сандански ми се обади сестра й. Това беше през 1991 година. По телефона ми се обажда: „Командире – вика ми – Ванга ми заръча да ти кажа да пуснеш един войник в отпуск, защото баща му е болен“. След седмица пак така за друг войник. И ги пусках, че на Ванга не се противоречеше. Започнаха и лични срещи, когато касаеше нещо по-сериозно. Първата ми среща пък стана чрез сестра й, която ми каза, че Ванга искала да ме види.
Времената бяха такива, че на Ванга не се отказваше, и отидох. Първия път когато влязох при нея, ме болеше силно глава – това главоболие го имах от много по-рано, бях търсил изцеление и във Военномедицинската академия, но все неуспешно. Тя, не знам как, но разбра състоянието ми и ми каза да започна билково лечение с коприва. Това и направих, и болката поотшумя.
В една от срещите ми каза, че ще стана полковник, без да се дочакат за това необходимите процедури по време и служене. Така и стана. Не знам как, но позна. Говорили сме си за това кога ще се оправи страната и ще се оправи ли. Не беше изпълнена с оптимизъм, както някои често подхвърлят, че казвала, че щяло да дойде доброто в тази или онази година. Когато ставаше въпрос за нещо лошо, мисля, че го знаеше, но го премълчаваше.
От нея имам и ценни напътствия, които и сега ги имам като настолни принципи в живота си. Казваше ми: „Александре, биди по-благ со хората. Направи добро, надявай се, направи зло, чакай го!“. Не знам как, неразбираемо е за мен как тази жена почти нищо не е учила, а може да е с толкова висок интелект, та дори и из областта на философията и политиката.

– Какво прави сега полковникът от резерва Александър Спасов в Горна Брезница?

– Ами след демобилизацията бях на разпореждане и поработих в София по охраняването на банки, като съм имал отношение с над 70 банки. Сега съм повече в родната ми Горна Брезница. Какво правя? Имам лозе, овощна градина от 5 дка. Имам брат Георги и с него заедно поработваме, като всичко, що изкараме, си е за наши си нужди.

– Родовите ти корени в Горна Брезница ли са?

– Не. Родовите ни корени са от струмянското село Велюшец, в Малешевска планина. Знам имената до някой си Спас. Той има син Георги, и този Георги ми е дядо. След Балканската война турците от Горна Брезница избягали и този Георги се преселил, тъй като тук имало напуснати добри земеделски имоти, а и свободни пасища за овце и кози.
Искам специално да се спра на този ми дядо Георги. Като дошъл в Горна Брезница, селото си нямало църква и поп. Отишъл на някакъв кратък курс и го запопили. Знам, че са му казвали Червения поп, и то не заради нещо като червена политика, а че брадата му е била червена. Аз нищо не знаех за него. Далеч преди раждането ми се е преселил в Никопол. Преди да се пресели, успял да построи нови църкви в Горна Брезница и Моравска. Така се случи, че при строежа на Атомната централа в Козлодуй ми повериха надзора на войници за там. При инспектиране как са настанени от други офицери разбрах, че в Никопол съм имал дядо, който се казвал Спас. Отидох и се видяхме. Тогава беше на 90 години, доживя до 102. Държеше се старецът и съжалявам, че не съм го знаел от по-рано, а и той напълно е изоставил пътя от Никопол до Горна Брезница.

– Дядо ти Спас – в Никопол, а родителите ти са останали в Горна Брезница?

– Да. Тате Борис до 73-ата си година не спря да работи, та се наложи аз да търся възможности и да ходатайствам да го уволнят, за си поживее по-кротко на старини. Беше дърводелец към Промкомбината в Кресна, а после към поделението, откъдето моят заместник по тиловата част го уволни. Майка ми се казва Мария и е от Пехчево, сега в Македония. Никога не е имало граница и тате ходел там на събори. На един събор се харесали и през Малешевска планина, та в Горна Брезница.
– Примири ли се вече с положението като офицер от резерва, човек от третата възраст?
– Свиквам. Всяка възраст си има своите достойнства. Поработвам за физически тонус, духа си поддържам чрез срещи с бивши колеги и приятели, чета книги, гледам телевизия и се старая да следвам напътствията на Ванга да правя добро, та да се надявам на същото, и да не правя зло, защото него и да не го чакам, ще дойде. Опора ми е и семейството. Гергина ме е следвала навсякъде по време на моето служене, крепи ме и сега. Радвам се и на развитието на дъщеря ми Николета, която е юрист и работи в Министерството на икономиката. Удовлетворен съм от живота и ако има такава възможност, всичко бих повторил.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ/в.Струма