Юлиян Митов: За първи път тази година община Симитли разреши майка ми да ми бъде асистент по програма на Европейския съюз, а преди това община Благоевград ме отхърляше

Изпълненият с мечти и младежки ентусиазъм живот на Юлиян Митов се преобръща само за миг.

Едва 29-годишен, бившият баскетболист на юношеската школа на "Пирин", републикански шампион, възпитаник на Теменужка Темкова, съпруга на иконата на българския баскетбол Веселин Темков в Благоевград, претърпява тежка катастрофа, след която има счупени прешлени, засегнат гръбначен мозък и остава в инвалидна количка. Тогава пред него се изправя нелекият избор да остане затворен между четири стени или да продължи живота си, борейки се сам с трудностите, неуредиците и бюрокрацията на институции в страната ни.

Твърди, че се е приел такъв, какъвто е, не се срамува да излезе на разходка с инвалидната количка, защото не се чувства инвалид. Най-тежкият момент в живота му е, когато лекарите му съобщили, че няма шанс да проходи. Сторило му се, че потъва. Справил се благодарение на всеотдайната подкрепа на семейството си и приятели. Днес Юли е спортист. Животът на младежа е изпълнен с мечти, най-съкровената от тях е да стъпи отново на краката си. Разговаряме с 35-годишния Юлиян Митов шест години след пътния инцидент, а в насълзените му очи гори пламъкът на душата на борбен човек.

- Юли, с какво са изпълнени дните ти сега, 6 г. след инцидента, преобърнал живота ти?

- Разбира се, с много изпитания, но аз съм приел съдбата си. За съжаление хората с увреждания се срамуват да излизат навън, да се показват пред обществото, защото другите ни смятат за различни, а ние сме част от гражданското общество. Сами може да се уверите във факта, че в нашия град излизат на разходка изключително малко хора с инвалидни колички. Една от причините е, че няма достъпна среда и удобства. Аз свикнах да се справям сам още на 6-ия месец след като получих травмата, просто нямах избор... Сега, когато някой ме попита как успявам, казвам, че и аз не знам. Трябва силна воля.

Когато стана катастрофата, бях прикован на легло, тогава брат ми се прибра от чужбина, за да помага на мен и на родителите ми. Той се зае да ме води по болници, оправяше документацията, грижеше се за мен и ме обслужваше... Първите две години вкъщи всеки ден по 5 часа правех опити да ходя с помощта на тазовите мускули, имам пригодена успоредка, на която се държа, воден от силната воля да се изправя на крака. Трудих се неуморно, ходих по рехабилитатори, докато си направих втори магнитно-резонансни изследвания /ЯМР/ и тогава лекарите ми казаха, че надали ще постигна нещо.

Това силно ме притесни и сломи, целият ми свят се срина... Затворих се в себе си, но намерих сили да се изправя и да продължа напред. Казах си, Господ ми е дал втори живот, и приех себе си такъв, какъвто съм. Започнах да търся в интернет телефони и се свързах с администраторите на баскетболния отбор в София. Вкъщи съм си направил кош и тренирам всеки ден, имам и успоредка. От три години тренирам баскетбол в София, ходя веднъж седмично, а средствата, с които разполагам, определено не ми стигат.

- Институциите не ти ли помагат?

- Никакви институции не ни помагат, има много хора с по-тежки травми от мен, които също ще го потвърдят, и аз го заявявам съвсем отговорно. Всичко е една лъжа и човек го осъзнава, когато се сблъска с действителността. Не говоря просто така, мога да дам много примери. Сменят се правителства, но нещата за нас, хората с увреждания, не се променят. От четири години и половина аз съм инвалид 100% с чужда помощ. Всяка година подавам документи за личен асистент, помагат ми баща ми, майка ми, приятелка, и досега винаги съм бил отхвърлян. Не хленча, защото съм свикнал да се справям сам.

Свикнах да ходя до банята. Наложи се майка ми да започне работа, защото парите в семейството не стигаха. Всички пари бяха дадени за операции, рехабилитации и други услуги. Готов съм да застана лице в лице с представител на всяка институция и да дебатирам - с какво се помага и какво се е променило за улеснение на живота на хората с увреждания в страната ни. По адресна регистрация се водя в кв. "Струмско", но след травмата отидох да живея на село, в Железница, там имаме фамилна къща. На практика аз няма как сам да се кача до апартамента в блока, който е на 2 етаж, не мога да излизам навън и се принудих да живея на село. За 5 години нито един социален работник не дойде да види как живея, кое е това лице. Запознаха се с мен, когато започнах да настоявам родителите ми да станат асистенти.

Сега ще посоча и друг пример. За първи път тази година община Симитли разреши майка ми да ми бъде асистент по програма на Европейския съюз. А преди това община Благоевград ме отхърляше. И още, знаете ли, че в сградата на община Благоевград човек на инвалидна количка не може да се качи до петия етаж, където са социалните служби? Това не е ли парадоксално, отидох дотам и се обадих по телефона, социалната служителка слезе и разговаряхме на партера. Нямаме достъп до обществени места, тротоари, има и други неудобства, знаете ли с колко проблеми се сблъскваме ние, хората в инвалидни колички?

И за друг проблем ще кажа. Четири години и половина вземах социална пенсия, а защо социална, аз преди това съм работил като строител и шофьор?! Веднъж по време на тренировка се заговорих със съотборници и те ми казаха, че имам право и на друга пенсия - по инвалидност. Добре че баща ми ми помогна да съберем огромната документация за предходните 4-5 години трудов стаж, пуснах молба за пенсия за инвалидност. Но питам: Защо е така, защо никой не ни разяснява и защо загубих тези пари за предходните 4 години, през които не съм получавал такава пенсия?

Също така мога да получа 50% от сумата от задължителното пенсионно осигуряване, което ми е внасяно като втора пенсия във фонда. Цялата сума от времето, за което съм осигуряван, е 88 лв., можех да получа 44 лв., но за това трябва да подам молба, да ме одобрят и тогава да ги получа. Стана ми обидно и си тръгнах от офиса им. Питам се каква е тази държава, каква е тази социална политика, в помощ на хората ли? Къде отиват парите на хората от осигуровки, защо потъват някъде и никой не говори за това?

- Колко пенсия получаваш?

- Сумата е 160 лв., плюс парите за чужда помощ - 70 лв., и за инвалидност - 40 лв., общо 288 лв. на месец, и с тези пари трябва да живея. Мислил съм да направя една молба и да я внеса в общината до кмета, защото на практика нямам средства да пътувам до София и обратно. Тренирам на националния стадион “Васил Левски”, от вкъщи дотам е близо 120 км, и обратно - става 240 км, пътните ми са 50 лв. В България има само два баскетболни отбора за хора с увреждания -в София и Варна. Искам да мога да тренирам три пъти седмично. Не знам кой може да ми помогне, общинските съветници или друг, но това е мечтата ми... И ако не съм се предал, то е, защото усещам подкрепата на приятелите и на фамилията ми./Струма.бг