Историята помни! Как за 53 дни се състави тройната коалиция БСП - НДСВ - ДПС
Изборите на 2 октомври възпроизведоха патовата ситуация, позната от предишните правителства – никой няма мнозинство, кабинет може да се формира най-малко от три партии. Страстите горят, сякаш това се случва за пръв път и не съществува опит, който да покаже „пътя към храма“ в тежката ситуация на политическа конфронтация и личностна неприязън.
Но така ли е всъщност?
Да видим какво казва историята преди 17 години.
На 25 юни 2005 г. в България има избори, които произвеждат фрагментиран парламент.
Победителката БСП получава много по-малко мандати, отколкото е очаквала – под сто – 82. Може би защото за пръв път в парламента влиза националистическа партия - „Атака“, която се нарежда на четвърто място с 21 депутати. До този момент социалистите са обирали голяма част от т.нар. патриотичен вот, част от който се прелива към новите националисти.
Бившата управляваща партия НДСВ има 53 народни избраници. ДПС, което е участвало в коалиция с царистите – традиционните 34.
В парламента влизат и три десни партии - Обединени демократични сили с 20 депутати, Демократи за силна България - със 17 и Български народен съюз - с 13.
На хоризонта обаче е влизането на България в Европейския съюз, страната е подписала присъединителните документи, предвиждащи това да стане на 1 януари 2007 г. Но в тях има клауза за отлагане, а и за никого не е тайна, че много държави от Стара Европа ни приемат със скърцане на зъби. „Ако през 2005 г. емоциите и политическите страсти бяха надделели, България нямаше да се присъедни към ЕС през 2007 г., а може би през 2013 г. заедно с Хърватия“, припомни неотдавна бившият премиер (2005 – 2009 г.) Сергей Станишев.
Всъщност желанието страната да получи европейска легитимация става водещо за българските политици тогава и ги принуждава да седнат на масата на преговори и да преговарят цели 53 дни до положителен резултат. Въпреки натрупаните огорчения и съществуващото недоверие между основните партии.
В предизборната кампания по спомените на президента тогава Георги Първанов в книгата му „Пътуване към паметта. Разкази за политиката“ лозунгът е бил „Всички срещу БСП“.
Бившият премиер Симеон Сакскобургготски е заявил, че партията му няма да подкрепи мандат на бившите комунисти.
И не случайно лидерът на ДСБ Иван Костов коментира, че ако всички спазят предизборните си обещания, БСП не може да състави правителство.
Свикването на Народното събрание на 11 юли обаче дава надежда. Още в словото на най-възрастния депутат Коста Цонев, който го открива, прозвучава общата цел – Европа. „Дай, Боже, да се поздравим на 1 януари 2007 г. с влизането в Европейския съюз“, заявява именитият актьор и депутат от НДСВ.
При първото гласуване за избор на председател, 169 депутати от БСП, НДСВ, ДПС, БНС и „Атака“ гласуват за предложения от левицата Георги Пирински. Оптимистите веднага заговарят за конституционно мнозинство.
Но после всичко се обърква.
БСП получава първия мандат. И се обръща към царистите. Те, въпреки предизборните си закани, не отказват преговори. Така постъпват и от ДПС. Разговорите се водят както в сградата на Народното събрание, така и на Министерския съвет.
Активна роля има и президентът Първанов, неслучайно наречен по-късно „архитект на тройната коалиция“.
Че освен обявените, е имало и задкулисни действия показва бързото разпадане на „Атака“ - от партията се отделят четирима народни представители.
Междувременно царистите са се отдръпнали и на 23 юли Станишев представя кабинет, съставен от две политически сили – БСП и ДПС. Дебатите са тежки – БСП и НДСВ си разменят остри удари, както пише Първанов - „носеше се някакъв краен реваншизъм, възраждаше се идеологическата нетърпимост, върнаха се най-лошите парламентарни нрави“. Прието е гласуването да бъде тайно. Вече се е спуснала нощта. И идва изненадата – Станишев получава 121 гласа във вота за министър-председател, но предложеното от него правителство не минава – също с един глас. Според спомени на очевидци някой от напазаруваните междувременно депутати се е отметнал. Кой - така и не става ясно.
И рулетката се завърта отначало. На ход вече е НДСВ. Много от царистите открито заявяват нежеланието си за съюз с левицата – те държат приватизацията и концесионирането да продължат, а е ясно, че червените са ако не против, то с много резерви.
Изтъкват се идеологически аргументи, припомнят се позиции на един или друг виден представител на БСП. Позицията на царя обаче е желязна: „Нямат никакво значение нещата, които след пет години няма да имат значение!“
За Симеон държавата е важна, а не партиите, и той е против съставянето на правителство „на ръба“. Така и вторият мандат се проваля.
Според оценката на царистите днес избирателите им не са разбрали този техен ход и това е предопределило съдбата на партията впоследствие.
Третият мандат президентът Първанов дава на ДПС. Движението поканва на церемонията Сергей Станишев и той получава папка със заръката да състави правителство.
Тече август, от изборите е изминал повече от месец.
В преговорите се включва и БНС. Те обаче са коалиция от три партии - на Анастасия Мозер, на Стефан Софиянски и на Красимир Каракачанов и затова от ДПС имат резерви към стабилността им. Което връща в играта НДСВ.
В преговорите социалистите държат на социалните си обещания и на увеличението на доходите, на първо място – пенсиите, които са обидно ниски. Царистите също имат своите „котви“ - да не се вдигат преките данъци, държавата да не преразпределя повече от 40% от БВП, да няма бюджетен дефицит. ДПС също отстоява либералните ценности.
Но водещото желание е да има правителство, изразено в напътствието на Симеон към преговарящите от НДСВ: „Каквото искате правете, но да има кабинет!“ Все пак царят е направил най-големите отстъпки - той се е отказал да е премиер, съгласен е на съюз с политическите потомци на тези, които го прокудиха от Родината и разстреляха чичо му.
И всяка една от партиите в нещо отстъпва.
Така се стига до гласуването в парламента на 17 август. Съставено е правителството на тройната коалиция с премиер Сергей Станишев, лидер на БСП, и мандат на ДПС.
Победи коалиционната култура, казват днес участниците в онези преговори.
Прието е, че важните решения ще бъдат одобрявани първо от т.нар. Съвет на коалицията (идеята е на НДСВ), в който влизат ръководствата на трите партии в нея. Работи се в дух на конструктивност.
„Културата на общуването беше на много високо ниво. Този тон се задаваше от тримата лидери – Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган. Нямаше обиди, а професионално уважение и добри лични отношения“, спомня си Николай Василев, който бе министър на държавната администрация и административната реформа в кабинета.
Затова неговият съвет към днешните политици е да оставят егото си, да превъзмогнат чувствата си, да гледат по-далече от тесния си партиен интерес в името на бъдещето на страната.
А и нима някой ще си спомня за всичко това след пет години?
Днес всички знаят, че България е член на ЕС от 1 януари 2007 г. и отдавна са забравени героите от политическите битки, предшестващи съставянето на правителството, осъществило това членство. При това правителство между идеологически чужди една на друга партии за разлика от днес, когато много от политиците мотивират „червените си линии“ не с идеи, а с лична неприязън, реваншизъм и желание за „изчегъртване“.
Сравнението с онези дни и днес, въпреки приликите, изважда на показ и разликите.
Първата е обединяващата кауза. Тогава тя бе влизането в ЕС.
Днес народ и политици нямат кауза.
Втората са личностите. Всеки един от лидерите на партиите в тройната коалиция имаше тежест в обществото, бяха лидери и думата им тежеше.
Сергей Станишев вече се бе доказал като европейското лице на БСП. Под неговото лидерство партията бе получила дългоочакваното членство в Социалистическия интернационал и ПЕС.
Симеон Втори имаше авторитет. Какъвто и исторически шлейф да носи след себе си като монарх, той е опериран от партизанското, от партийното разделение. И с поведението си даваше пример на останалите партийци как да загърбват дребнавите си интереси в името на една генерална национална цел.
Ахмед Доган бе не просто авторът на българския етнически модел. Той бе човекът, благодарение на когото България не тръгна по разрушителния кървав път на страните от бивша Югославия.
Особено важна бе и ролята на президента. Георги Първанов имаше не просто пътека към всяка партия, той имаше доверителни отношения с всеки партиен лидер, изковани във времето. Първанов, макар и ярък републиканец, критикуващ остро царя през 90-те, си говореше с него. Ползваше се и с изключителното доверие на Доган. първанов беше истински обединител.
И не на последно място. Тези личности успяваха да облекат острите си идеологически спорове във възпитани изрази. И така думите им не заразяваха с негативна енергия обществото.
Днес, уви, не е така.
Липсват ни и обединяващата кауза, и политиците, способни да изричат обединяващи думи.Епицентър.бг