ГЕРБ изгуби ли частичните избори в Благоевград, губи България
ГЕРБ изгуби ли частичните избори в Благоевград губи България
ГЕРБ всячески искат да си върнат областния град и ще търсят начин да издигнат силна кандидатура, която да им донесе успех.
Рухнаха и надеждите на Бойко Борисов, който се надяваше с назначаването на Андрей Новаков за областен лидер да заработи и заздрави струкрурите в Пиринско. Няма никакво развитие ,дейстава се апатично ,а времето лети наближават следващите избори.
Явно и лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов не се съобрази, че на практика Новаков няма никакъв опит като политик-организатор.
Разделението в ГЕРБ е шокиращо след появата на Хаджигаев, но нека погледнем извън ГЕРБ, какво се случва и кои кандидати биха опонирали сериозно и с шанс за балотаж.
Румен Томов вече заяви ,че при нови избори ще се кандидатира отново, но дали вече ще е подкрепен от БСП остава да разберем.
Новият играч! Една от фигурите, която може да се окаже изненада, е евентуална кандидатура на адвокат Илко Стоянов. Представителят на Слави Трифонов в Благоевградска област, е с доказан опит в политиката, бил е общински съветник в община Благоевград , доскоро беше и зам.кмет в община Петрич. По всичко личи че Илко Стоянов има апетити и едва ли ще изпусне шанса да се кандидатира за кмет, и отново да се включи в активната политика. Дори това би било спомогнало на новата партия на Слави Трифонов да набира скорост и рейтинг. Трябва да отчетем ,че при такава кандидатура едвали ще им е лесно на ГЕРБ.
Как се стигна до кризата?
В началото на политическата кариера на Борисов бе „генералната промяна“. С това обещание той спечели кметските избори в София (2005), откъдето се изстреля към върха на държавата (2009).
В този отрязък от четири години първо бе създадено сдружението „Граждани за европейско развитие на България“, после – партия ГЕРБ (3 декември 2006 г.), мина се през участие в изборите за европейски депутати, за да се стигне до блестящата победа на парламентарните избори през 2009-а.
Без преувеличение - блестяща, тъй като след управлението на тройната коалиция, избирателната активност рязко скочи, а за сравнително новата партия гласуваха близо 1,7 милиона избиратели (1 678 641). Това й донесе 117 депутати и възможност за самостоятелно управление, въпреки липсващите за мнозинство четири гласа. За сравнение, втората политическа сила тогава – БСП, спечели скромните 40 места в Народното събрание!
Борисов направи почти пълен римейк на царя, който през 2001 година от раз помете двуполюсния модел и стана първа политическа сила със 120 депутати (близо 2 милиона гласа).
Приликите обаче свършват дотук. Партийното строителство на Борисов (с решаващия принос и на Цветан Цветанов) бе съвсем различно – силно и монолитно, а резултатите наистина са видими. След първия изборен цикъл НДСВ се стопи до 53-ма депутати, а четири години по-късно напълно изчезна.
Парламентарните резултати на ГЕРБ намаляваха през годините, но и на последния вот партията успя да вземе 75 места в НС и да финишира все пак като първа политическа сила.
За разлика от царската партия ГЕРБ си осигури силен тил в регионалната власт, която превзе през годините и където и до днес доминира.
И на паневропейско ниво Борисов успя там, където Сакскобургготски се провали – НДСВ искаше, но не стана член на най-влиятелното европейско семейство – ЕНП, а се присъедини към либералите. ГЕРБ, лека полека, въпреки съпротивата на ДСБ, се поздрави с членството в ЕНП през 2008 година.
Около сюжета „ГЕРБ в ЕНП“ с днешна дата се открояват някои любопитни моменти.
Същинската изборна премиера на ГЕРБ бе на европейския вот през 2007 година, когато новата партия спечели пет евромандата - толкова, колкото и БСП. На евроизборите формацията на Борисов бе подкрепена и от неправителстваното сдружение „Европейски демократичен път“ (ЕДП) с председател напусналия ДСБ Димитър Абаджиев. В Управителния съвет на ЕДП бе и Мария Капон, сега депутат от „Изправи се. Мутри вън!“, а Николай Младенов стана един от петимата представители на ГЕРБ/ЕНП в Европейския парламент. С други думи, Борисов използва кадри на старата десница, за да „пробие“ партията му на европейско ниво. И успя. През 2008-а ЕНП приветства новото си попълнение от България.
Разбира се, далеч не всички водещи лица на десницата завиха към ГЕРБ. На форума на ЕНП, който одобри кандидатурата на ГЕРБ, присъства Даниел Митов, тогава заместник-председател на ДСБ. Партията на Иван Костов гласува „въздържал се“, а Митов убедително изброява в интервю защо ГЕРБ не е готова да стане член на ЕНП.
Година по-рано пък, в друго интервю, Митов категорично заявява, че ГЕРБ не е дясна партия, а разликите с ДСБ са огромни. Например, ще попитате вие?
Например: „Аз не съм милиционер и никога няма да бъда. Не съм мутра и никога няма да бъда. Не съм масажирал ушите на Тодор Живков и никога няма да бъда приятел с Георги Първанов. Необходимо ли е да изброявам повече разлики?“
Но, както е казал един от древните мислители, „всичко тече, всичко се променя“ и днес бившият външен министър Митов вече е член на ГЕРБ, бе кандидат за премиер, а утре може да влезе в ръководството на партията. Кой знае...
С капитала от Евроизбори 2007, с обещания за „генерална промяна“, за край на политиката на разпределяне на „порции“ и на формулата 8:5:3 на тройната коалиция, както и с харизмата на Борисов, ГЕРБ направи пробива си на националната сцена през 2009 г.
Сега, 12 години по-късно, партията е в абсолютна политическа изолация с етикет „токсична“. Така я нарекоха и ДПС, и Слави Трифонов.
Между партия-чудо и „токсична“ са наредени както устойчива серия от изборни победи, така и редица кризи. Една от първите бе през 2011 година, когато след изтекли записи (Мишо Бирата) Борисов поиска и получи вот на доверие в парламента.
През 2013-а след масови протести, отключени от цената на тока, правителството подаде оставка, спечели отново парламентарните избори през май, но за първи път тогава изпадна в политическа изолация. На власт дойде правителството на Орешарски. След година на променливи като мащаб протести ГЕРБ се завърна и успя да сформира „Борисов 2“. Но пак финишира предсрочно по волята на Борисов, след като партията преживя първата си изборна загуба – на президентските избори през 2017-а.
И докато политическият „новобранец“ Румен Радев се ориентира в обстановката, а Слави Трифонов незнайно защо се ослуша и не създаде партия, ГЕРБ отново спечели парламентарните избори.
Третият кабинет на Борисов обаче бе най-кризисният, въпреки фанфарите на Европредседателството и космическият ситуационен рейтинг след началото на пандемията. Мандатът бе белязан от серия от скандали (Истанбулска конвенция, продажбата на ЧЕЗ, трагедията край Своге, фалитът на „Олимпик“, сривът на Тръговския регистър, а в последната година и хаотичното управление на коронакризата).
Но най-голямото изпитание за партията бе така нареченият „Апартаментгейт“, който улучи чувствителен нерв на българското общество – имотите.
„Лошо ни удариха“, констатира тогава Борисов и отстрани Цветан Цветанов като лидер на парламентарната група. По-късно Цветанов напусна и партията и създаде свои проекти – неправителствен център и партията „Републиканци за България“.
Истината е, че Борисов и партията, при всички турбуленции, на партийно или държавно ниво, успяват бързо да затварят кризите. След години на власт те разполагат и с опит, и с много ресурси, за да успяват в кризисния пиар.
Но, изглежда, всяко нещо има своя лимит.
Джипката, протестите, изолацията
За самия Борисов най-критичният момент дойде през лятото на 2020 година, когато София бе зялата с автентични протести. Това бе „типинг пойнта“ (повратната точка), отвъд която дефектът не може да се превърне в ефект.
И точно тогава много ясно се видя, че Борисов е ГЕРБ и ГЕРБ е Борисов. Партията застана изцяло зад лидера си, а ако той е имал колебания за оставането си на премиерския пост, извънредното национално съвещание на ГЕРБ сякаш го разубеди.
С проекта за нова Конституция, въпреки цялата му обреченост, партията и правителството спечелиха време, а оставката и предсрочните избори загубиха перспектива.
Джипката на Борисов окончателно се превърна в институция с неофициален характер и с нея премиерът и лидер на ГЕРБ се „вряза“ в кампанията на парламентарните избори. Но само донякъде успешно. Борисов води кампания на Аз-а, министрите му направиха десант из страната и в ролята на мини-Борисовци подчертаваха успехите на управлението и заслугите на премиера.
Победата се оказа пирова – първа политическа сила, но без шанс за правителство. Нещо повече – без шанс да бъде пожелана от някого за коалиционен партньор.
Обрачът около ГЕРБ се затегна много, включително след разкритията на зърнопроизводителя Светослав Илчовски и свидетелствата на една от мишените на Илчовски – Иван Ангелов.
Партията на Борисов е в жесток кризисен пиар и отбрана.
„Ако се орезелите, ще ви разпусна“
„Ако се орезелите, ще ви разпусна“, гласеше едно от основните послания на Борисов към учредителите още на 3 декември 2006 година. В различни модификации то прозвучаваше често. Например – „Ако не ви светне червена лампа, аз ще ви светна синя“.
Или: „ГЕРБ може да бъде свален само от ГЕРБ и това може да стане само, ако не си вземете забележки. Да ви предупредя - ГЕРБ успя, защото сме честни с хората. Внимавайте и правете всичко по закон. Ако някой си мисли, че може да прави далавери и няма да го докопам, се лъже. И в интернет има информация, и механизми си имам“.
Сега обаче повече от всичко Борисов се нуждае от партия зад себе си и от предани кадри в нея. Особено на предна линия. Послания като цитираните едва ли днес ще бъдат произнесени.
ГЕРБ, оказа се, може да бъде свалена не само от ГЕРБ, но и ако опозицията се обедини.
Най-ясно това се видя на 15 април, когато представител на втората политическа сила - „Има такъв народ“, бе избрана (Има Митева) за председател на Народното събрание.
Времето за партията вече е друго.
Партия на властта. Може ли ГЕРБ да бъде в опозиция?
За толкова години във властта ГЕРБ се превърна в тежка конструкция, която може да рухне под собствената си тежест.
Освен лидерска, тя е и партия на властта, за която мнозина се питат как ще изглежда в опозиция, ще запази ли своято монолитност, ще оцелее ли изобщо.
Отговор на първия въпрос дойде през последния месец, когато се наложи ГЕРБ да защитава управлението и лидери си на живот и смърт. Партията има своя дял за шума в 45-ото Народно събрание...
Пред заплахата да бъде „изчегъртана“ (Слави Трифонов) цел на предстоящата кампания на ГЕРБ ще бъде да спечелят достатъчно места в Народното събрание, така че да запазят лостовете си за влияние върху българската политика.
План Б е да се подготвят да бъдат в опозиция, за което по-меката и консенсусна реторика на Фандъкова или Димитър Николов едва ли ще свършат достатъчно добра работа.
Тест за бъдещия характер на ГЕРБ са местата в ръководството на двамата заместник-председатели на партията – Фандъкова и Николов.
През април Борисов заяви следното: „Дадени са толкова милиони за процъфтяването на София и Бургас, толкова много неща се направиха – метрото, Южната дъга, милиони за детски градини...В Бургас се строи неперкъснато...Явно това е представено както трябва. В Бургас ГЕРБ бие с жалък процент хората на Трифонов, за София да не говорим. Работата им като кметове е много добра, но явно партийната работа куца.“
Дали Борисов е преосмислил анонса си, ще видим днес. Но е ясно, че за предстоящите избори на ГЕРБ му трябват хард ръководители. Ако „синя София“ прелее в страната, това ще е кошмарът за ГЕРБ.
Партията има две задачи – да демонстрира промяна, а това става с рокади в ръководството и да се подготви за новото време, което ще бъде трудно. Много трудно в условията на политическа изолация и служебен кабинет, който утре ще започне своя кратък, но, очаква се, ударен мандат.
Защото всички опоненти на Борисов се заканват да направят същото, с което той започна своя политически път: генерална промяна.