Старчевата-знанията на предците
14 Ноември 2023 | 13:41
0 коментара
Култура
Благоевград
Старчевата е един от обичаите, чрез който хилядолетията ни нашепват на свой език. Затова наивно звучат опитите тя да бъде „датирана” като обичай от преди 100-200 години. По-логичен е въпросът какво прави този обичай и сродните нему толкова устойчиви във времето, за да преминат през хилядолетията до наши дни.
Възможният отговор го дава американският проф. Джоузеф Камбъл , който казва: „…обичаите и обредите са начин да се предадат знанията, натрупани от предците…” Това отчетливо се откроява за далечните времена, когато няма писменост или писмовността е достояние само на елитарните слоеве на обществото.
Дали това е вярно и за нашата „Старчева”? Да тръгнем от името и. Чисто етимологично „старчева” означава сбор, група от старци. В традиционната българска култура старецът е символ на житейска опитност и знание, на мъдрост.
„Всеки старец е зналец” – твърди народното убеждение. Всички знаем, че „Старчевата” се осъществява само от мъже, а в основните персонажи – само от млади мъже. Следователно тези млади мъже в отредено време, облечени в обредно облекло, осъществявайки определени функции и действия, се превръщат в „старци”, за да ни предадат знание и мъдрост. Затова и Старчевата в по-широк смисъл можем да я определим като обичая, който ни предава знанията на предците. Този отговор веднага ражда следващия въпрос – какви са тези знания?
Да потърсим заедно отговор в две посоки. Първата – да разберем смисловото съдържание на основните персонажи и втората – да разгледаме Старчевата не самостоятелно, а в контекста на целия новогодишен цикъл от празници Сведенията на етнографските ни информатори, старите фотографии в музея, описанието на обичая, дадено от местния изследовател К. Радушин в ценната му книга „Продумай Пирин, разказвай”, личните наблюдения и разбира се немалкото количество научна литература по въпроса, изведоха няколко основни персонажа и групи, които всички местни хора добре знаят.
Старейшината – млад, авторитетен мъж, със семейство. Той е този, който знае и може, той е водачът и организаторът. В деня на празника е облечен в празнична мъжка носия, без маска, но задължително с гега, тя е неговияТ жезъл. В традиционната култура старейшината има почетно място, а в обредността той е жрецът – връзката с Бога и наместник на Бога на земята.
Главният ергенин – млад, неженен мъж, не полагал воинска клетва. На празника той е облечен в празнично ергенско облекло, а неговите обредни атрибути са маската на лицето и високата островърха шапка. Функцията му да събира хората, да води хорото, островърхата шапка недвусмислено показват символното значение на този персонаж – той представлява активното, оплодително мъжко начало, още повече, че на фотографии от 30-те години на миналия век го виждаме с дървена сабя в ръка.
Невестата – един персонаж, който днес отсъства от Старчевата, не мома, а точно невеста – жена, която е раждала и ще ражда. И това е млад неженен мъж, не полагал воинска клетва. На фотография от 1928 г. виждаме „невестата” – персонажът е с маска на лицето, подчертата бременност, с цедилка на гърба, в която по традиция се поставя къс дърво – борово, дъбово или буково, защото те са свещените дървета на българите. Ролята на това дърво е като на бъдника в коледното огнище – това е космическото дърво, по което може да слезе Млада Бога / т.е. новата година/ при хората на земята. Така видян персонажът „невеста” не е нищо друго освен раждащото, даващото живот женско начало.
Сега поставяме в едно подчертаните термини и получаваме бог, мъжко начало, женско начало – това е една от древните представи на човека за невидимия небесен свят – светът на Бога, който оживотворява вселената с постоянните излъчвания на мъжкото и женското начало. Тази традиция може да се наблюдава още в накитите, в украсата на невестинските сандъци, в пластичната и рисувана украса на обредните съдове, в оформянето на жилищното пространство на разложката традиционна къща.
Типична за карнавалните обичаи е персонажната група на мечкаря с мечката. За българите мечката е зооморфен митологичен символ на плодородието и майчинството, а в народната астрономия съзвездието Голямата мечка е наричано просто мечката /още колата/. Нашата персонажна група обаче винаги е мечкар с две мечки. Дали зад тях не се „крият” съзвездията Голямата и Малката мечка. Точно тези съзвездия около 21-22 декември застават в перпендикулярно положение спрямо полярната звезда и по този стоеж астрономите бележат деня на зимното слънцестоене и началото на новата година., на раждането на Млада Бога, както се пее в коледарските песни. Видимият звезден знак за появата на Млада Бога са съзвездията Голямата и Малката мечка, те са видимото звездно небе за човека.
А сега да погледнем към любимата на толкова млади хора група на чаушите. Винаги съм се чудила на неистовия стремеж на махалите да изкарват големи групи чауши. Според традицията те са организирани в дружини по 10 души със своя ясна структура – главатар на дружината, чиито отличителен белег е вълчата опашка /вълкът е тотемно животно/, трима войводи и шест души дружина. Десетицата разбира се не е случайно число, както и всичко в традиционната култура. В представите на древните народи 10 означава пълнота, завършеност, завършен цикъл, каквато е годината. Редуцирана в число /1+0/ дава 1, която е символ на началото и на Слънцето.
Ограничаването на дружината до конкретна цифра свидетелства, че не всеки може да бъде воин пазител – чауш. Този персонаж може да се изпълнява само от ергени – участието в този обичай е част от ергенския обреден обучаващ цикъл, без който на ергенина не му се позволява да встъпи в брак. Чауш е турска дума и в превод означава „въоръжен пазач”.
Във времето на хаоса на „караконджоровите вечерови” воините пазачи бродят из землището в дългите зимни нощи от Полезин ден до Нова година. Със страховития си вид и силния звън на чановете те гонят демоните и подлагат на изпитание своята смелост, издръжливост и готовност да бранят човешкия свят и живота, землището си.
В деня на Млада Бога те трябва и него да пазят, и обредните лица, защото хаосът още не е приключил. Затова дружините, заедно с всички старци и след Нова година обикалят през деня по домовете на хората до Водици. И винаги чаушите трябва да имат поведение на воини – да внасят ред, да внушават респект, да не свалят чучулките си, защото тогава те не са вече обредни лица, а просто Пене от Свирчова махала. С посочените функции и обредното си облекло дружините на чаушите са воините на човешкия свят, които трябва да го пазят от злото, да осигурят възможност на хората да преминат от старото към новото.
Остава последната обредна група, за която няма строгите изисквания на традиционната култура, освен поставянето на маска на лицето. Условно тя е наречена от К. Радушин „смешниците” и чрез нея хората на празника дават израз на своето чувство за хумор, на отношението си към събития и личностти от конкретното време. И никой не трябва да им се сърди и обижда. „Смешниците”, заедно дружините на чаушите представят човешкия свят.
В целия обичай присъстват макар и невидимо демоните-караконджури, злото, хаоса, който продължава до Водици. А всичко това принадлежи на друг свят според представите на предците ни – на отвъдния свят.
Сега нека отново съберем понятията с повдигнат шрифт – небесен свят /невидим и видим/, човешки свят и отвъден свят.
Преди хилядолетия хората в цяла Евразия са си представяли света като дърво – неговата корона е небесният свят, стволът му е нашият човешки свят, а дънерът и корените му са отвъдният свят. В науката е прието тази представа да се нарича „дърво на живота, световно дърво, космическо дърво”. Народите са изобразявали тази своя представа по много и различни начини.
Обичаят „Старчевата”, чрез персонажите си, също ни дава знание.
Емилия Кадурина (вестник Разлог, 2012)
Възможният отговор го дава американският проф. Джоузеф Камбъл , който казва: „…обичаите и обредите са начин да се предадат знанията, натрупани от предците…” Това отчетливо се откроява за далечните времена, когато няма писменост или писмовността е достояние само на елитарните слоеве на обществото.
Дали това е вярно и за нашата „Старчева”? Да тръгнем от името и. Чисто етимологично „старчева” означава сбор, група от старци. В традиционната българска култура старецът е символ на житейска опитност и знание, на мъдрост.
„Всеки старец е зналец” – твърди народното убеждение. Всички знаем, че „Старчевата” се осъществява само от мъже, а в основните персонажи – само от млади мъже. Следователно тези млади мъже в отредено време, облечени в обредно облекло, осъществявайки определени функции и действия, се превръщат в „старци”, за да ни предадат знание и мъдрост. Затова и Старчевата в по-широк смисъл можем да я определим като обичая, който ни предава знанията на предците. Този отговор веднага ражда следващия въпрос – какви са тези знания?
Да потърсим заедно отговор в две посоки. Първата – да разберем смисловото съдържание на основните персонажи и втората – да разгледаме Старчевата не самостоятелно, а в контекста на целия новогодишен цикъл от празници Сведенията на етнографските ни информатори, старите фотографии в музея, описанието на обичая, дадено от местния изследовател К. Радушин в ценната му книга „Продумай Пирин, разказвай”, личните наблюдения и разбира се немалкото количество научна литература по въпроса, изведоха няколко основни персонажа и групи, които всички местни хора добре знаят.
Старейшината – млад, авторитетен мъж, със семейство. Той е този, който знае и може, той е водачът и организаторът. В деня на празника е облечен в празнична мъжка носия, без маска, но задължително с гега, тя е неговияТ жезъл. В традиционната култура старейшината има почетно място, а в обредността той е жрецът – връзката с Бога и наместник на Бога на земята.
Главният ергенин – млад, неженен мъж, не полагал воинска клетва. На празника той е облечен в празнично ергенско облекло, а неговите обредни атрибути са маската на лицето и високата островърха шапка. Функцията му да събира хората, да води хорото, островърхата шапка недвусмислено показват символното значение на този персонаж – той представлява активното, оплодително мъжко начало, още повече, че на фотографии от 30-те години на миналия век го виждаме с дървена сабя в ръка.
Невестата – един персонаж, който днес отсъства от Старчевата, не мома, а точно невеста – жена, която е раждала и ще ражда. И това е млад неженен мъж, не полагал воинска клетва. На фотография от 1928 г. виждаме „невестата” – персонажът е с маска на лицето, подчертата бременност, с цедилка на гърба, в която по традиция се поставя къс дърво – борово, дъбово или буково, защото те са свещените дървета на българите. Ролята на това дърво е като на бъдника в коледното огнище – това е космическото дърво, по което може да слезе Млада Бога / т.е. новата година/ при хората на земята. Така видян персонажът „невеста” не е нищо друго освен раждащото, даващото живот женско начало.
Сега поставяме в едно подчертаните термини и получаваме бог, мъжко начало, женско начало – това е една от древните представи на човека за невидимия небесен свят – светът на Бога, който оживотворява вселената с постоянните излъчвания на мъжкото и женското начало. Тази традиция може да се наблюдава още в накитите, в украсата на невестинските сандъци, в пластичната и рисувана украса на обредните съдове, в оформянето на жилищното пространство на разложката традиционна къща.
Типична за карнавалните обичаи е персонажната група на мечкаря с мечката. За българите мечката е зооморфен митологичен символ на плодородието и майчинството, а в народната астрономия съзвездието Голямата мечка е наричано просто мечката /още колата/. Нашата персонажна група обаче винаги е мечкар с две мечки. Дали зад тях не се „крият” съзвездията Голямата и Малката мечка. Точно тези съзвездия около 21-22 декември застават в перпендикулярно положение спрямо полярната звезда и по този стоеж астрономите бележат деня на зимното слънцестоене и началото на новата година., на раждането на Млада Бога, както се пее в коледарските песни. Видимият звезден знак за появата на Млада Бога са съзвездията Голямата и Малката мечка, те са видимото звездно небе за човека.
А сега да погледнем към любимата на толкова млади хора група на чаушите. Винаги съм се чудила на неистовия стремеж на махалите да изкарват големи групи чауши. Според традицията те са организирани в дружини по 10 души със своя ясна структура – главатар на дружината, чиито отличителен белег е вълчата опашка /вълкът е тотемно животно/, трима войводи и шест души дружина. Десетицата разбира се не е случайно число, както и всичко в традиционната култура. В представите на древните народи 10 означава пълнота, завършеност, завършен цикъл, каквато е годината. Редуцирана в число /1+0/ дава 1, която е символ на началото и на Слънцето.
Ограничаването на дружината до конкретна цифра свидетелства, че не всеки може да бъде воин пазител – чауш. Този персонаж може да се изпълнява само от ергени – участието в този обичай е част от ергенския обреден обучаващ цикъл, без който на ергенина не му се позволява да встъпи в брак. Чауш е турска дума и в превод означава „въоръжен пазач”.
Във времето на хаоса на „караконджоровите вечерови” воините пазачи бродят из землището в дългите зимни нощи от Полезин ден до Нова година. Със страховития си вид и силния звън на чановете те гонят демоните и подлагат на изпитание своята смелост, издръжливост и готовност да бранят човешкия свят и живота, землището си.
В деня на Млада Бога те трябва и него да пазят, и обредните лица, защото хаосът още не е приключил. Затова дружините, заедно с всички старци и след Нова година обикалят през деня по домовете на хората до Водици. И винаги чаушите трябва да имат поведение на воини – да внасят ред, да внушават респект, да не свалят чучулките си, защото тогава те не са вече обредни лица, а просто Пене от Свирчова махала. С посочените функции и обредното си облекло дружините на чаушите са воините на човешкия свят, които трябва да го пазят от злото, да осигурят възможност на хората да преминат от старото към новото.
Остава последната обредна група, за която няма строгите изисквания на традиционната култура, освен поставянето на маска на лицето. Условно тя е наречена от К. Радушин „смешниците” и чрез нея хората на празника дават израз на своето чувство за хумор, на отношението си към събития и личностти от конкретното време. И никой не трябва да им се сърди и обижда. „Смешниците”, заедно дружините на чаушите представят човешкия свят.
В целия обичай присъстват макар и невидимо демоните-караконджури, злото, хаоса, който продължава до Водици. А всичко това принадлежи на друг свят според представите на предците ни – на отвъдния свят.
Сега нека отново съберем понятията с повдигнат шрифт – небесен свят /невидим и видим/, човешки свят и отвъден свят.
Преди хилядолетия хората в цяла Евразия са си представяли света като дърво – неговата корона е небесният свят, стволът му е нашият човешки свят, а дънерът и корените му са отвъдният свят. В науката е прието тази представа да се нарича „дърво на живота, световно дърво, космическо дърво”. Народите са изобразявали тази своя представа по много и различни начини.
Обичаят „Старчевата”, чрез персонажите си, също ни дава знание.
Емилия Кадурина (вестник Разлог, 2012)