Любомир Левчев: Да се пише за Ботев е опасно! Най-великите българи нямат гроб. Ботев няма и смърт!

Любомир Левчев

Да се пише за Ботев е опасно. Това знае всеки зрелостник. Ботев е първата тема, за която трябва да се подготвиш. Но съвсем не се знае кога ще възникне тази тема, за да провери твоята зрялост. 

Може би днес? 

Да се пише за Ботев е опасно. Думите се смаляват пред него, мигат и гаснат. И въпреки това неприятно явление, всяко време, всяка идеология, всяка промяна, всяка власт бързат да го обласкаят и присвоят. И се сипят пустословията, сякаш трябва да го заровят най-сетне напълно. 
Но Ботев се извисява над всичко и си остава върховен. Дори бронзовият му бюст все още не е откраднат от предприемчивите герои на второначалното натрупване на капитали... 

Най-великите българи нямат гроб. Ботев няма и смърт. От всички версии за гибелта му най-неправдоподобна е официалната. Затова е създадена цяла философия, че не трябва да се ровичка този въпрос. Заради самия български народ, който има нужда от легендата. И заради самия Ботев (!), като че ли той би искал да има един заблуден народ. 

Ние съзнателно се заблуждаваме, че Ботев е бил много популярен и обичан приживе, след като добре знаем, че тогава в България почти никой не го е чувал, а между емигрантите е имал слаба поддръжка. Минавал е за един от младите екстремисти. 

Слизайки на родния бряг, легендарната му чета пее песен от Стамболова, а не от Ботьова: „Не щеме ний богатства, не щеме ний жени...“ 

Ботев е типичен емигрант. С око на рис вижда истината отвън и отвисоко, но изповядва идеала за освобождаване „отвътре“ – със собствени сили. Никакви илюзии за помощ отвън „и най-малко от царска Русия“. 

Но той силно желае да привлече вниманието на Европа към събитията, в които се впуска с такава гибелна страст. Може би там някъде ще го забележат. 
Писмата, които пише от борда на „Радецки“, са послания на политически самоубиец. 
Ботев е очевидна изкупителна жертва за съвестта на „външна“ България, която ще съществува след него и до днес. 

Четниците изпълняват ефектния сценарий на великия поет, предназначен да събуди световното обществено мнение, само в първата му част. 
Второто и последно действие е забулено в неевропейския балкански мрак. 

Театралната тръба на четата не събужда никакъв благороден отклик, а само яростта на башибозука. Какво точно е станало след това, не ще узнаем никога. Знаем, че били разнасяни, набучени на щик, няколко глави. 
И ние разнасяме една набучена на нашите писалки легенда. 

С Ботев би трябвало да загине един идеал, непотвърден от историята. 
Но тогава какво би останало от нас? 

Едва след Освобождението с руско оръжие и кръв хъшовете, вече яхнали властта, решават да „направят“ Ботев национален герой. Решават, че това ще стане най-добре, като се забрави и загроби част от истината. Съвсем малка част от истината. 
Но у Ботев всичко е малко, освен гениалността. Двайсет стихотворения. Двайсет и осем години... 

Подбудите на тези, които градят легендата, са светли. Те строят мост между две епохи, но той се оказа много по-универсален. Така че и ние днес се опитваме да минем на другия бряг. 

И всеки от нас носи формулата на Ботев със страшното неизвестно. Може би това е формулата на България. Хъшовете очевидно са ни превъзхождали. 
Между тях не се намери нито едно мекере, което да рови невидимите кости на Ботев, както това стана с Вапцаров в наши дни. 

Да се пише за Ботев е опасно. 
Все така ли ще вървим с някакво благородно премълчаване в своето „Символ верую“? все така ли ще премълчаваме това, което не ни изнася в името на нещо много възвишено? 

Чувал съм да казват: „Ако Ботев бе останал жив, той би имал съдбата на Стефан Стамболов.“ Това ми се струва абсурдно. Великата и тайнствена смърт на Ботев е далеч по-логична и обяснима от неговото раждане. 

И все пак, ако Ботев бе останал жив след гибелта на своя идеал, би имал съвсем друга съдба. Точно тази съдба, която ние непрекъснато не можем да постигнем. А не можем да я постигнем, защото убиваме малки части от истината в името на някаква много светла идея. 

РИМЕЙК 
През май 1941 г. навъсен работник идва при Вапцаров и му нарежда „Пишете за Ботев!“ (всъщност, работникът са били двама студенти). Цензурата дава съгласие, но стихотворението не е отпечатано. Въпреки това една година по-късно Вапцаров е разстрелян от несъществувалите фашисти. 
При мен дойде една красива, усмихната журналистка (каква ли е всъщност?) и ми нареди същото. 
Значи пак е дошло Рождество Христово Ботево. Поглеждам през прозореца – никаква пътеводна звезда. Нашият народ, като чуе думата „опашата“, мисли за лъжа, а не за звезда. 

„Да пишеш за Ботев е опасно“ – това съм го писал няколко пъти, но все още съм жив. 
Ако не в облак, Ботев е малко в сянка. Трябва да се забравят някои неща около него. 
„Но той е талантлив – ще се оправи.“ Освен това неговият приятел Левски, чийто портрет краси днес официалните кабинети, не го изостави. Пък и Стефан Стамболов, който пак е влиятелен... 
Нали Ботевата чета пееше „Не щеме ний богатства, не щеме ний жени…“ Мина време и цензурата редактира химна на хъшовете и той стана „Не щеме ний пари!“. Това от идеологическа и моралистическа гледна точка – добре… Но пък малко бие на перверзия. 
Ако днес някоя чета или приятелски кръг (или не дай си боже, мафия) развее байрака, би трябвало да пее: 
„Ний искаме богатства".Епицентър