Лежал в затвора заради един от полските пазачи в Добринище и полицай от РУП - Банско, хвана баирите над Благоевград с прозрението: Истината е в животните и книгите
Овчар по баирите на благоевградското сeло Лисия излезе от затвора и след 5 месеца усилени размисли реши да започне люта битка с правосъдната система в България.
Според 43-годишния Веселин Димов Михалев той станал нейна жертва, защото го набутали за 10 месеца в панделата без вина виновен заради роднинска връзка между един от полските пазачи в Добринище и полицай от РУП - Банско.
Веско не обича да говори с имена по принципното съображение, че връзкарството и злобата са национална българска черта, така че всеки би могъл да се припознае сред главните герои.
А те са двама полски пазачи, които през 2014 г. нахълтват в кошарата край Добринище, където тогава работи, и го обвиняват, че бил отсякъл някакви дървета по реката.
„Аз тогава даже не ги разпознах, че са пъдари, помислих, че са от жепето“, охотно разказва случката Веско. „Беше сутринта, ама единият вече бе доста почерпен и се опита да ме удари с една цепеница. Тогава извадих пистолета си, който беше законен, и ги прогоних. Не съм стрелял обаче. Оплаках се после на чорбаджията, чиито овце пасях, той отиде в полицията да се разправя, но две полицейски патрулки ме блокираха в колата, в която го чаках да излезе от полицейското, взеха ми пистолета, който бях запасал на кръста, задържаха ме за една нощ в ареста и ме пуснаха. И чак след 6 месеца ми се образува дело. Едва тогава разбрах, че синът на единия пазач работи в полицията, а един син няма как да не потвърди думите на баща си, че съм му отправил закана за убийство. И ме вкараха в пандиза“, обяснява Веско.
5 месеца след като вече е на свобода, той чистосърдечно си признава, че може би наистина е трябвало да влезе в затвора, защото преди това срещу него имало 12 дела - за трафик на коли, притежание на експлозиви и какво ли не, но по всички тях успявал да се измъкне с условна присъда.
„В затвора обаче хич не е хубаво“, прави преценка със задна дата бившият пандизчия. 10-месечната присъда всъщност той изкарал в 4 затвора, защото го хванала графоманията и щом сменял града и килията, почвал да пише рапорти срещу надзирателите и съответното ръководство на затвора. Жалбите били еднотипни - за неправомерен карцер и пердаха, който му дръпвали заради недобро поведение.
Първо бил в Бобов дол и още съжалява, че не останал там до края на присъдата. „Бобовдолският затвор е като детска градина в сравнение с другите, през които минах - Софийския, Пазарджишкия и в Черна гора“, преценява Веско.
От всички ужасии, които гледаме по телевизията за извращенията в затворите, Веско е категоричен, че се преекспонира само това със сексуалното насилие. „Няма как да стане, защото навсякъде има камери - обяснява той. - Виж, за вкарването в килиите на телефони, дрога и каквото още му хрумне на човек, всичко си е истина. В българския затвор само кораб не можеш да вкараш, и то защото няма толкова много вода“, прави сравнение Веско с бисер от затворническия лексикон.
Имало обаче и едно нещо, което усилено се криело от журналистите - инжекциите, които получавал всеки по-непокорен пандизчия. „Не знам какво точно има в тези инжекции, но с тях ти изпържват мозъка и те осакатяват за цял живот“, кълне се Веско и чука театрално върху главата си, в смисъл че на него самия на няколко пъти му се разминало по чудо това „изпържване“.
Като най-несправедлива част от затворническия режим и потъпкване правата на пандизчията той сочи конфискацията на половината от сумата, която по закон се полага на всеки затворник, ако работи. „Бил съм в рудник в Бобов дол и в тухларна в Стара Загора, абе аз изработя 200 лв., те 100 лв. ми дадат накрая, къде е справедливостта?“, пени се Веселин.
После твърдото му решение да бори от лисийския баир съдебната система чрез разкази за затворническото житие-битие като че леко спихва, защото се сеща какво му казал надзирател в Старозагорския: „Ако тръгнеш навън да ни топиш, помни ми думата, че пак тук ще дойдеш, защото у нас всяко дело може да бъде нагласено”.
Както и да е - през януари Веско напуснал последния затвор, разминавайки се по пътя с благоевградската измамничка Ива Дачева, която тъкмо се престроявала в конвоя за Сливенския. Още щом решетките останали зад гърба му, той веднага потърсил благоевградския бизнесмен, чиито животни пасе вече 4 г. Последният веднага му изпратил пари да дойде до кошарата над село Лисия и оттогава Веско живее тук сам с 50 овце и 4 огромни каракачански овчарки. Веднъж седмично шефът му качва бира, цигари, храна и дрехи, през останалото време Веско е в компанията на четирикраките и един транзистор. Има си и мобилен телефон, но понеже тук се лови само македонски оператор на цена 7 лв./мин., овчарят се е изтарикатил и когато някой му трябва, само „драска“, докато отсреща го наберат. Обикновено това е „шефът“ или брат му, който също е овчар, но в Добринище. Това са и най-близките му хора. Има и сестра, но от 3 г. не поддържа връзка с нея, защото тя не искала да има нищо общо с братята си.
Самият Веселин е от казанлъшко село и е учил до 11-и клас. Изхвърлят го от паралелката по електротехника и пиротехника, понеже нарочно гръмнал едно табло. Оттогава е работил на много места - главно в строителството. Преди 3 г. обаче му се случва най-кошмарното нещо в живота и то не е затворът - Веско и брат му станали жертва на банда, занимаваща се с донорство на органи.
И тази история от пъстрия си и необичаен живот мъжът разказва без имена, но е категоричен, че всеки любопитен може да си намери допълнително информация в интернет, защото тогава около нея доста се разшумя.
„Доверих се на един човек, който предложи работа на мен и брат ми в строителството - разказва овчарят, удобно облегнал се на пръчката, с която юрка овцете. - Трябваше да пренощуваме в една стара къща в местност над Казанлък, а на сутринта някакви хора да ни вземат оттам и да ни отведат на обекта. Усетих, че нещо не е както трябва, когато по пътя ми се обади моят познат и ми каза, че ако случайно по телефона ме потърси роднина или приятел, в никакъв случай да не му казвам в каква посока пътуваме. Отидохме най-после до къщата - а тя някаква съборетина, не ти е работа. През нощта казах на брат ми: „Давай да се махаме, не ми харесва тази работа”. Той е по-голям от мен, ама ме послуша. И тръгнахме пеша в снега. Както си вървяхме, телефонът ми звъни и чувам гласа на моя познат. Казва ми: „Къде сте бе, връщайте се веднага, че пари съм взел за вас”. Попитах го за какви пари става въпрос, оня продължава да вика. Оттам с брат ми направо в полицията отидохме. После вече бях в Благоевградско, когато ме извикаха в полицейското там да дам показания, защото се оказа, че някаква банда е искала да ни отвлече за органи. В бандата бяха един лекар в частна клиника и други двама, работещи като свръзка. Имаше дело, само единият от каналджиите влезе в затвора, другите се отърваха с условни присъди“, разказва патилата си овчарят.
Днес, от 5 месеца насам, животът на Веселин е лежерен като на овчарчето Калитко и пълен с природа. По цял ден пасе овцете по ливадите на сайбията в махала Грънчарето, заметнал през рамо шарена раница, пълна с продукти от първа необходимост - хляб, салам, цигари и 1 книга. Чете много - главно „класиките“ за раждането на някогашните групировки ВИС и СИК, и вече си е изградил стройна система за оценка, чрез която от раз може да каже кой от героите е добър и кой лош. По Весковата скала момчетата от ВИС са някъде по средата - въпреки гадните им методи, все пак са защитавали някакви идеали, па макар и наложени от босовете им. „Лош е само човекът, който посяга на животно, на дете или ей така, за удоволствието да направи някому зло, да му причини болка“, разяснява мъжът.
В момента Веселин е много доволен от живота си, въпреки че през деня може да си говори само с животните. Вечер, когато затвори овцете в кошарата, ходи на гости на приятеля си козар, два баира по-нататък. Говорят си за овце и кози, болестите по тях, както и за бившия им живот в цивилизацията - кой къде е бил на младини и какво му се е случило. После, след галон бира и 6 км в обратната посока, към полунощ вече е в леглото. Често чува вой на вълци около колибата, в която живее, виждал е и мечка в Лисийска река, но не се бои от тях, защото каракачанките го пазят. Заспива спокоен, защото знае, че на другия ден животът му ще е пак същият: овцете все така няма да го слушат, кучетата ще продължат да му ближат от благодарност ръцете, когато им подава хляб, а книгата, която чете, ще е все така интересна и пълна с поуки.
В това всъщност е и щастието на бившия затворник - за 43 г. е научил, че предателството и опасностите дебнат само сред хората. Затова Веско е категоричен, че вече не ще да е част от човешкото общество и ще прекара остатъка от живота си сред животните и книгите.