Валерия Велева: За поредната раздяла на Радев и целите в политиката
На фона на ескалиращи протести, тежка институционална криза в държавата между президент и премиер и драматична вътрешно-партийна битка в БСП началникът на кабинета на държавния глава Калоян Методиев тръшна зад гърба си вратата на „Дондуков” 2 с мотива: "Напускам президентската институция поради разминаване в оценките, методите и целите на политиката (не в конюнктурен смисъл)”.
Ден по-късно Радев лаконично се дистанцира от него: „С моето решение му давам свободата да разкрие своя потенциал другаде, стига да получи доверието, което аз му гласувах“.
Това е вторият началник на кабинета на държавния глава, който го напуска и може би 20-ият от екипа на президента, който бяга от него в рамките на все още незавършилия му мандат.
Какво се случва?
Защо Радев не успява да задържи цивилните експерти около себе си за сметка на военните, с които напълни администрацията на „Дондуков” 2? Голямото текучество в президентството не издава ли липсата на административен опит, на слаб кадрови подбор и на неумението да се създаде истински екип?
Калоян Методиев влезе като свежо попълнение след напускането на предшественика му Иво Христов и Елена Йончева с надеждата, че ще подсили екипа на Радев с идеите си за модерно правене на политика, за силно лидерство и консенсусен подход в работата между обитателите на основните сгради в Тригълника на властта.
БАНКЕТ В БОРОВЕЦ СРЕЩУ СВАТБА В ПРАВЕЦ
Оставката на Методиев дойде ден след като той застана редом до Нинова на вечеря с екипа ѝ в Боровец след избора ѝ за пряк лидер на партията.
Седмица преди това обаче Радев грейна на една маса в Правец с нейните най-върли опоненти - Георги Гергов и Весела Лечева - на сватбата на сина на вицепрезидента Йотова. На тържеството единствените знаково отсъстващи гости бяха именно Корнелия Нинова и Калоян Методиев.
Какво означава това?
Че Радев работи с вътрешната опозиция срещу Нинова – тази, която го посочи за президент, която се пребори в партията за неговото налагане като кандидат и която вдигна БСП, за да го избере?
Че се разделя с началника си на кабинета, само защото е до Нинова, а в същото време не пипа хората си, уличени в корупция и търговия с влияние? Това двоен стандарт ли е или просто купонът с Нинова е само поводът за раздялата, а разминаванията са много по-дълбоки? „В оценките, методите и целите на политиката”, пише лаконично Методиев, но това изречение може да е ключът към разгадаване на конфликта в президентството.
ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БСП
На 28 януари 2020-а президентът Радев и вицепрезидентът Йотова дадоха редовната си пресконференция, посветена на третата годишнина от встъпването им длъжност. На въпрос на „Дневник” дали ще търси подкрепа от БСП за втори мандат, Радев отговори витиевато, сякаш бягайки панически от БСП: „Търсим подкрепата на всички български граждани, които искат промяна в демократична посока, които искат развитие на България като модерна държава... Ако г-жа Йотова има нещо предвид и за подкрепата на БСП, да заповяда” - „Не на този етап, г-н президент”, отговори деликатно Йотова.
Но веднага изплува споменът за думите ѝ, изречени преди четири години - на 10 септември 2016-а в зала 6 на НДК пред актива на БСП, в навачерието на кампанията им за влизане в президентството. Тогава Йотова директно предупреди Радев: „Тук има достойни хора, които особено през последните години са мачкани, обиждани, гонени само заради това, че са верни на БСП. И най-малкото движение от Ваша страна срещу тази партия, няма да Ви бъде простено.”
Ако се проследят внимателно изказванията на Радев досега, ще се види, че в нито едно от тях той не е споменал нито БСП, нито пък е защитил онези „мачкани, обиждани, гонени само заради това, че са верни на БСП”, които фактически го изстреляха на върха на държавата.
Нещо повече – избраният от БСП президент демонстрира категорично еманципиране от БСП. Сред екипа му е разпространено мнението, че столетницата няма заслуги за избирането му. Ако пък се върнем назад и се вгледаме в служебния му кабинет, ще видим че там имаше един единствен човек на БСП (Деница Златева), но пък намериха място цяла плеяда царисти, десни и дори ГЕРБ-ери, които днес са в управлението на Борисов - Боил Банов, Кирил Ананиев, Малина Крумова. И въпреки всички заявки тогава за търсене на отговорност от „Борисов-2”, нищо не беше осветено. Дали от неопитност, неразбиране, или някакъв Едипов комплекс, не е ясно, но фактите са безкомпромисни – служебният кабинет на Радев постла червения килим пред „Борисов-3“.
През цялото това време Нинова остана коректна в отношенията си с президента, нито се натрапва, нито злоупотребява с близостта си, но публично винаги подкрепя инициативите и позициите му по националните въпроси.
И точно в разгара на вътрешно-партийната битка изненадващо стана ясно, че президентството се е превърнало в своеобразен щаб на нейните опоненти. Кирил Добрев, Калоян Паргов са засичани като посетители във ВИП кабинетите на „Дондуков” 2. Там работят и двама членове на НС на БСП, които странно защо, но участват във всички подписки срещу Нинова за свикване на нелегитимен НС в критичните месеци преди прекия вот.
Това е неочаквано препозициониране на Радев, за разлика от стабилното поведение на Методиев, който в публичните си изяви години преди да влезе в президентство, винаги е споделял тезата, че Нинова има лидерски качества и голям политически потенциал.
ПРЕЗИДЕНТСТВОТО - ТЕСЕН ПРИСТАН ЗА РАДЕВ
Година след сядането в президентското кресло Радев постепенно зае позицията да се заяви като алтернатива на управлението на Борисов, навлизайки яростно в полето на партийното противопоставяне и заемайки мястото на БСП. На тази територия практически погледнато Нинова и БСП отчетливо го дразнят и му пречат.
Затова вероятно е предприета тактиката – да се отслаби БСП, да се стимулира хаос сред редиците ѝ, като се подкрепи вътрешната опозиция и на този фон президентът да изпъкне с високия си рейтинг като единствената алтернатива на управлението на ГЕРБ. Като доказателство за това Радев подчертано и непрекъснато демонстрира, че иска сам да води войната с Борисов, която откри със сваляне на доверието от кабинета му, с желанието за реваншизъм и стигна до етапа на тотално институционално противопоставяне, което фактически блокира държавата.
Вдигнатият юмрук беше емоционален символ на порива му той да е водачът на опозицията – нещо, което изобщо не е негов прерогатив. За съжаление в тази война Радев изведе Егото си над държавата.
В най-близкия му кръг отдавна се чуват гласове с настояване да създаде президентска партия, което естествено ще е удар срещу столетницата и предателство към тези, които му осигуриха победата през 2016-а. Доколко тази партия ще е успешна, е отделен въпрос.
"Румен Радев не е президент на БСП... Президентът ще предложи промени в Конституцията и след това ще излезе нова политическа формация на хоризонта, която ще припознае целите на този стратегически документ. Това вероятно ще стане до края на септември или до началото на октомври". Това, за което се мълвеше, го каза директно днес в радио ефира политологът Слави Василев, бивш член на екипа на Радев, който в момента се явява един от говорителите на тезите на държавния глава.
Формулировката „Радев не е президент на БСП“ е не „движение срещу тази партия, което няма да му бъда простено“, както го предупреди Йотова, а обявяване на открита война на БСП.
Приближените на Радев му внушават, че високият му рейтинг е достатъчен мотив за създаването на партия. Това е изключително измамна плоскост, защото рейтингът на Радев има два компонента: институционален и говоренето анти Борисов, анти цялата политическа система. От това обаче нищо практически не е последвало, защото Радев няма нито една инициатива, която за четири години да е доведена докрай. А пък да се заемеш с партийно строителство, е къртовска работа, за която се иска политически опит и стабилен екип, и в която мерцедесите и НСО няма да помогнат.
КАК РАДЕВ ЩЕ ОГЛАВИ ПРЕЗИДЕНТСКА ПАРТИЯ?
Като подаде оставка в началото на следващата година и така България ще се изправи пред избори две в едно - освен ако вицепрезидентът Илияна Йотова не приеме да довърши мандата му, каквато възможност дава Конституциата. Това разбира се към момента е една хипотеза, но все по-радикалното поведение на Радев спрямо изпълнителната и законодателна власт навяват на мисълта, че неговият неистов стремеж е реалната, а не представителната власт, каквато е президентството.
Източници от военното министерство разказват за опитите на държавния глава да овладее отбраната, финансовото разузнаване с цел да получи контрола върху армията. Ако пък се разгледа внимателно Фейсбук страницата му, ще се види, че много негови последователи го призовават да „въведе военно положение“, настояват „крайно време е да изведете армията“ и „да вземете управлението в свои ръце“. Излиза, че атакисткото говорене се е оттекло при Радев след разпада на „Атака“.
Дали това ляга в съзнанието му, не знаем, но направи впечатление, че на 2 септември в речта си при откриването на есенната сесия на Народното събрание пред полупразната зала държавният глава зачеркна всички партии, включително и БСП, чиито депутати единствени бяха останали да чуят словото му. Тази груба обида взриви парламентарната група на левицата, а заличаването на партиите навя на спомена за 1934 година. „Той иска да е нещо средно между Кимон Георгиев и цар Борис III, които забраниха партиите, закриха Народното събрание и суспендираха Търновската конституция“, коментират историци.
Трудно ни е да допуснем, че Радев може да стигне дотам, но че с поведението си излиза извън рамките на днешната конституция, е неоспорим факт. Няма друг президент в Европа, който да е поискал „незабавна и безусловна оставка“ на правителството, (с подчертано използване на военната терминология), на премиера, на Народното събрание и на главния прокурор. „Това е президентът, който напълно напусна конституционните си правомощия“, категоричен е проф. Петър-Емил Митев. И не само той е на това мнение.
Проблемът е, че Радев или не съзнава това поради политическата си неопитност или е решил да играе ва банк срещу системата, използвайки общественото недоволство срещу проваленото вече управление на ГЕРБ и дискредитирането на самия Борисов. При легитимно правителство да говориш за служебно, е директно влизане с бутонките в Конституцията. Каквото и да е управлението, институциите трябва да спазват конституционните норми - абсурдно е президентът да участва в протести за сваляне на правителството, да провокира насилие, да разпалва бунтове, да отваря пътя за гражданска война в държавата.
КЪДЕ СЕ РАЗМИНАВАТ С КАЛОЯН МЕТОДИЕВ?
В публичните си изказвания преди да влезе в президентството Калоян Методиев е застъпвал тезата, че истинското национално лидерство е обединяване и водене в обща посока, докато за Радев лидерството, както виждаме вече, е водене на тотална война на всички фронтове, без да осмисля, че това е в противоречие с конституционната парадигма на неговия пост.
Вероятно политологът е искал да види в президента истински лидер на нацията, съвременен европейски президент, а се е сблъскал с един вкаран в рамките на военната професия генерал, който не може да се издигне над личното си его, и който избира конфронтацията пред диалога. Вероятно не е успял да му внуши, че се намира в представителна институция, където не е прието да се привикват министри да му докладват или пък шефове на служби да бъдат публично подложени на линч за това, че не са допуснали кръв по време на протестите.
Усещането за биткаджийството на всяка цена, без оглед на политическите последици, е в противоречие със съвременните идеи за водене на политика. И вероятно на тази база се е получило онова „разминаване в оценките, методите и целите на политиката“, за което споменава Методиев.
Защото ходенето на една вечеря в обкръжението на лидера на политическата сила, която катапултира Радев на върха на държавата, едва ли може да бъде причината за разрив. Може това да е поводът, който да е прелял чашата, но причините са другаде.
Вероятно политологът е видял противоречието между конституционните изисквания за един президент и тяхната конкретна реализация, а пък за Радев това да е нещо нормално. Вероятно срещу доверието, което дава, президентът иска послушание или поне споделяне на неговата визия за службата. Той има право на това.
Но явно бързо са се натрупали ценностни и стратегически разминавания, защото още от началото на лятото прави впечатление, че Методиев вече не е в обкръжението на държавния глава, нито по време на обиколките му из страната, нито по време на срещи в президентството. Около Радев са неотлъчно Димитър Стоянов, Николай Копринков, Стефан Янев и шефът на протокола.
И може да звучи шокиращо, но слизането на Радев при протеста, наситен с агитки и свързан с атаката на протестиращите срещу Народното събрание в нощта на 2 септември, доведе до насилие между полицаи и протестиращи, което не сме виждали от години. Какво би било политическото следствие от това, че агитки ще нахлуят в парламента? Освен да трошат – нищо друго! Това не е като да освободят Бастилията, щурмът не отваря автоматически пътя към властта. Но е израз на недемократични средства, с които България иска да се раздели.
ВДИГНАТИЯТ ЮМРУК ВМЕСТО ПОДАДЕНАТА РЪКА
Ако е решил да играе за втори президентски мандат, стъпвайки върху президентска партия, и яхвайки протеста, Радев най-вероятно ще загуби. За да влезе отново на „Дондуков“ 2, той ще трябва да почука на вратата на Нинова, на Доган, на други големи партии. За ДПС вратата му е категорично затворена. Ако разчита на градската десница, няма да му стигнат гласовете да влезе и сред първите трима.
Въпросът е какво ще правят БСП и Нинова, след разграничаването на Радев от тях. Може да допуснем, че пред невъзможността да намерят друг кандидат, БСП отново ще го припознаят. И той да разчита на това. От средите на БСП обаче започват да се надигат недоволни от агресивния му тон гласове. А тепърва истината за него ще излиза.
Вероятно Радев ще работи и с част от десницата. Прави впечатление близостта му с Цветан Цветанов, с когото заедно действат по програмата „Три морета“, насочена срещу Русия. Бившият втори в ГЕРБ от върл противник на Радев, в момента за всеобщо учудване сякаш е негов говорител. Единствен от политическите лидери Цветанов се обяви за служебен кабинет.
Вижда се, че Радев прави открит флирт със среди, които са далечни на БСП. През февруари от юридическия екип на Радев си тръгна топюристката Невянка Кънева. На нейно място президентът назначи Иванка Иванова, най-дългогодишният директор на правната програма на „Отворено общество” у нас, което практически е вкарване на Сорос в президенството.
Има един факт, който мнозина вероятно са забравили, но той е ключов към разгадаване на отношението на Радев към тези, които са му помогнали.
На първия 24 май от неговия президентски мандат нито един от големите имена на българската интелигенция, начело със Стефан Данаилов, който беше председател на Инициативния му комитет, не беше поканен на тържеството в резиденция „Бояна“. Стефан Цанев, Лиляна Стефанова, Антон Дончев и още десетки писатели, творци и актьори трескаво търсеха из пощенските си кутии поканите за празника. И не ги намериха. Вместо тях сред почетните гости на тържеството бяха главните редактори на „Дневник”, „Медияпул”, "Капитал" и други издания от либералното политическо пространство, но никой от „Дума”, например. Ламбо си отиде разочарован от „своя президент”, определяйки го свойски с една дума „той си е малко катил”.
И да се върнем на началото - за оценките, методите и целите на политиката.
Радев дойде с обещанието за промяна. За честна и прозрачна политика. Четири години по-късно няколко души от екипа му са разследвани за подкуп и търговия с влияние, заемат длъжности в нарушение на закона, защото са с отнет достъп до класифицирана информация. А единствената служба, която е на негово подчинение, НСО се разпада като за четири години смени четирима директори.
За това време Радев пропусна няколко шанса да покаже, че е водачът на нацията; държавникът с най-висок рейтинг, който да дава посоката; да гради мостове на разбирателство; да успокоява страстите, които водят към разрушение в името на държавността. Вместо това той излъчва само негативизъм, черни краски, агресия и нападки. Дори Първанов призна, че би искал да чуе поне едно позитивно послание на Радев. Но Първанов беше политик от висока класа и никога срещу никого не вдигна юмрук.
И днес 30 години след драматичното начало на Прехода ние отново сме смразена, разделена нация в отчайваща безпътица. А Радев днес се оказва една от основните пречки по пътя на нейното единение. И то във века на диалога, а не на блоковото мислене.Епицентър/