Иван Кикев е един от първите планински спасители в Банско!

29 Юли 2017 | 09:20
0 коментара
Общество

Как се е променил туризмът в Банско. Как се е променил туризмът в Банско през последните близо 70 години и как от спорт и страст само за каймака на обществото той се е превърнал в масов, едва ли много хора могат да отговорят на този въпрос.  

Един човек от Банско със сигурност може. Той е един от първите планински спасители в курорта, живата енциклопедия на туризма в Банско, казва се Иван Кикев. На 70-годишна възраст той все още обикаля планините и се зарежда от тях, прави преходи и изкачвания. Обикнал планината още от дете и е свързан с нея завинаги, а любовта към нея му предал неговият баща, чиито думи „Не мога да си представя, че ще си отида от този свят и ще оставя Пирин!“ все още отекват в главата му. Въпреки трудностите и въпреки промените, които го принудили да се оттегли от активното спасително ядро на ПСС – Банско, той остава верен на професията си, на планината и винаги ще бъде свързан с нея.  „В Пирин има над 200 туристически маршрута, а аз имам още два-три, които съм си поставил за цел да ги направя и да умра спокойно“, казва  Иван Кикев. През 1966 година завършва курсовете по алпинизъм, без които е било невъзможно да стане спасител. След казармата започва активна спасителна дейност, участвал е в ски ралита, в алпиниади и окръжни състезания по тенис на маса. Днес той е най-възрастният състезател по тенис на маса в Банско, но остава и тясно свързан с планината. Участва в Клуба на ветераните по ски в България, член е на Туристическо дружество „Кремиковци-София“ и е съучредител на Туристическо дружество „Бъндерица-Банско“. За своите 70 години е покорил планината Олимп, връх Гамила в планината Пинт и големите върхове в цяла България. Сред най-приятните му спомени е, когато през далечната 1969 година в хижа в подножието на връх Риси, Полша, чува песента “ Ой, красив си, Ирин-Пирин!“, изпълнена от американски туристи“.

– Г-н Кикев, любовта Ви към планината е от дете, работата ли Ви помогна да я опознаете, или това е вътрешен стремеж, желание и любов?

– Навремето работех в село Елешница, там изкарах около 13 години в електролаборатория. След това няколко години бях в Либия, Ирак и Кувейт. След завръщането ми постъпих на работа в НП „Пирин“, където изкарах пет години. Работата там ми помогна да опозная Пирин, защото, колкото и свободно време да имаш, един човешки живот не стига, за да го обиколиш, а това беше една прекрасна възможност за мен.

– Вие сте един от първите спасители в Банско, кога станахте такъв?  – През 1965 година ме записаха като стажант спасител. С мен бяха още Лазар Клечеров, Иван Радулов и Георги Рупчин. Следващата година се организира курс за алпинисти и ние го завършихме. Тогава не можеше да станеш спасител, без да си алпинист. След това нещата се промениха и това не беше задължително, но си имаше определени процедури, за да ти впишат в книжката „спасител“. Това означаваше обучителни лагери за трудни терени и ред други подготвителни такива.

– Помните ли първата си спасителна акция? Сега вече ПСС разполага с добра техника, оборудване, всичко е на много високо ниво, а тогава вероятно е било примитивно и по-трудно, как се справяхте и как се провеждаше  една спасителна операция, как стигахте до по-труднодостъпните места, навлизали ли са въобще хора в тези участъци?

– Наистина беше по-трудно, а придвижването беше пеш или с каруца. Аз помня една голяма спасителна операция. Беше на Джангала, бях на около 14 години и тогава ходих да помагам. Бяха паднали момчета от дружество „Академик“ – Шумен. Тома Бенин, баща ми, още двама-трима души и аз като техен помощник ги качихме на конете, защото тогава нямаше друга алтернатива за превоз, а имаше хора със счупени крака, ръце и те трябваше да се придвижат и свалят по някакъв начин. Това беше една от първите ми по-тежки акции. Разбира се, не съм бил титуляр, бях юноша и помагах на останалите. В интерес на истината много трудна спасителна акция на стена не сме имали. Преди години беше паднало едно момче от стената и се наложи да се направи доста трудна спасителна акция и пострадалият да се свали на хижа „Бъндерица“. По-примитивно беше всичко, но старите спасители, които бяха, се справяха отлично.

– Все още ли сте активен спасител?  – За съжаление не. Мога да участвам в дейността, но не мога да бъда спасител. През 1968 година стана една промяна на спасителната служба. Тогава дойде Костадин Икономов от София и старите спасители ги изгони за 24 часа. Бедата при нас беше такава, че направихме 55 години и ръководството в София реши да ни отстрани. Можеш да присъстваш в спасителната служба, да участваш в организационния й живот, но не можеш да бъдеш включен в аварийното ядро. Оказа се така, че тези тарикати софиянци, които дишат тарикатски въздух цял живот, си останаха в ПСС и след 55-годишна възраст като щатни служители. Човекът, който промени това – Петър Бабукчиев, остана до 70 години в ПСС – София. Тогава много кадърни спасители си отидоха. Радващото е, че сега в ПСС има млади момчета, много добри, с международен опит в планинското спасяване и продължават да си вършат работата достойно.

– Каква беше причината да отстранят кадърни хора на 55 години – възраст, която в днешно време се смята за активна?

– И до днес не знам. Това бяха видни личности в Банско, добри алпинисти. Според мен просто не се търпяха кадърни хора, въпреки че и до днес в ПСС – Банско има хора над тази възраст, за които съм категоричен, че мястото им не е там.

– Вие имате поглед върху съзнанието на туристите преди и сега. Промениха ли се те през годините? Сега се наблюдава едно неподчинение – напускане на обозначените за каране места, излизане извън ски пистите, екстремно каране, имаше ли го и преди това нещо, или тогава са били по-дисциплинирани?

– Днешният туризъм е малко по-скоростен. Сега туристите искат днес да се изкачат на Вихрен, а следващия ден да бъдат на Рилския манастир. Отчитам като недостатък, че нито общината, нито паркът полагат грижи за банкета по пътя за хижата и хората няма къде да си оставят колите. По мое време нямаше лифтове и Тодорка тогава почти не се посещаваше. Може би затова впечатлението е, че тогава туристите са били по-дисциплинирани, но истината е, че възможностите бяха други. През зимата ходехме няколко души от туристическото дружество, спяхме на Бъндерица, качвахме Тодорка и аз съм се спускал тогава по улеите и се чудя с какъв акъл, защото не бях кой знае какъв скиор. Нямаше го този масов туризъм, докато сега хората търсят екстремните спортове. Аз оправдавам напълно тези туристи, колкото и невероятно да ви звучи, защото наистина е много рисковано. Лично аз съм изкачвал Тодорка през зимата не по-малко от 25 пъти. Там се провеждаха ралита от хижа „Вихрен“ през Тодорин връх-Малка Тодорка-Горно бъндеришко езеро и обратно хижа „Вихрен“. Който даде най-добро време, той е първи. За моя радост аз също съм бил първи. Сега, като се замисля, не знам с какъв акъл тогава сме карали.

– Летният туристически сезон също е много атрактивен за туристите, но днес инциденти през лятото почти липсват, имало ли е в миналото такива?

– Езерата взимаха доста жертви. Почти всяка година имаше удавен там. Почина включително и едно момче от Банско, защото се беше хвърлило в едно езеро. Когато аз отидох на място, наши колеги от Пловдив го изнасяха, беше починал. Много хора не осъзнават опасността, която езерата крият. От рязката разлика в температурата на водата кръвта тръгва с огромна скорост към сърцето и това може да се окаже фатално. Друг случай имам, през 60-а година бях на Василашкото езеро. Тогава туристите се придвижваха със салове. На един сал се бяха качили около 5-6 човека и обикаляха. Един от тях се хвърли край брега и излезе почти покойник. Имаше на място чешки спасители, които го реанимираха почти два часа, което е в разрез с науката, но човекът почина, сърцето му просто не издържа.

– Адреналинът ли ги тласка към това, или хората са били неинформирани, сега такива случаи почти няма или поне са сведени до минимум?  – Не мога да кажа със сигурност. Може би и от двете по малко. През лятото на повърхността водата в езерата е по-топла, но отдолу, на 2-3 метра, е лед.

– Повече ли са сега туристите, отколкото преди?  – От няколко години туризмът започва да се развива изключително много. Централният съвет на Българския туристически съюз осъществява невероятна дейност. Ръководството му е от доста подбрани хора със значителен опит. За съжаление там почина Удев от Сандански. Проблемите дойдоха и от това, че хижите бяха преотстъпени, водиха се много дела и от 340 хижи останаха около 240. Аз ходя и по Средна гора, Стара планина, Рила, Славянка, по Боздак в Гърция и изглежда хората станаха по-платежоспособни и започнаха да се движат повече. Това обаче е малко въпрос и на грамотност, а и на приятели. Ако има човек приятели планинари, се запалва и тръгва и той.  Големият туризъм беше 56-а година и продължи докъм 89-а. Тогава имаше много полски, чешки и други лагери. След 10 ноември започнаха най-трудните години за туризма в Банско. Паркът упражняваше контрол върху туристическата дейност и не позволяваше да се слагат палатки абсолютно никъде. Не можеше да си измиеш и краката в езерата. От този парк Банско почти нищо не е спечелил, а дори мога да кажа, че сега всяка една пътека е разгромена. По пътеката от хижа „Вихрен“ до върха навремето всеки, който минеше оттам, особено овчарите, подреждаха камъните и се минаваше с конете и магаретата, които караха зърно за стадата спокойно. Овчарите сега не могат да припарят до парка. Сега всеки минава директно и никой нищо не пипва. Ограничаването на туристите беше някъде 85-а година, защото паркът започна да упражнява рестриктивни санкции срещу хората, които посещават гората. Едва ли някой може да замърси гората или да направи нещо на езерата, ако сложи палатка, но такава беше политиката.

– Имало ли е привилегировани хора в това отношение?

– Категорично не! Мога да ви кажа, че лично съм глобявал такива за времето привилегировани хора. На Байкушевата мура, вътре до нея, бяха влезли около 50-60 души активни борци от района на Добрич. Не искаха да се махнат и използвах една хитрост – поисках им паспортите, не ги носеха и ги глобих по 10 лева.

– Работата Ви в парка ли запали любовта Ви към планината, или има и нещо друго?

– Тя ми даде възможност да опозная Пирин, но любовта идва от баща ми. През 1952 година той беше сред хората, които правеха пътя Бъндерица-Вихрен и ме взимаше със себе си. Същата година ме качи на връх Вихрен. Беше август месец и като се качихме там, имаше страшно много туристи. За пръв път тогава усетих колко хубаво миришат лимонът и портокалът, защото тогава такива плодове можеха да си позволят само определен кръг хора, но нямах възможност и там да ги опитам. Баща ми не беше съобразил, че съм дете, и не беше взел една кора хляб, а когато се върнахме на хижа „Вихрен“, той ме остави на една маса и отиде да търси супа от готвача. Аз бях буквално смазан, смачкан като фас и когато донесе супата, дори не я вкусих, толкова бях изморен, че заспах.   Баща ми е започнал да извозва туристи още през 1936 година и извозваше съцветието на София, хора, завършили в Белгия, работили като трамвайни инженери по Бразилия, Египет, все образовани софиянци, със стари родове, със собствени поликлиники, чертожни бюра и т.н., с една дума – елитът на България. Тези хора оформяха туризма в Банско, но туризма основно по езерата. Толкова много хора имаше там, че трябваше да забиеш колче, за да пазиш място за палатка. Почти всеки ден се движеха, обикаляха върховете и когато дойдеше време да прекарат туристическия сезон в планината, не можеше да се види една прашинка. Тук искам да подчертая, че и сега в Пирин има изключително голяма дисциплина. Само преди 15 дни бях на една хижа „Загазу“, минава се от хижа „Вихрен“, Влахини езера и се отива на нея, и оттам в с. Влахи. Почти навсякъде районът е почистен, дори фасовете хората не си хвърлят. Явно нацията полека започва да се дисциплинира. Чест прави на Банско, че огромна част от днешните младежи обичат планината, а част от тях станаха сериозни спасители, добри скиори, всяка година се провеждат състезания, така че туризмът от 10 години има голям подем. Самите движения в планината поддържат тонуса на човек, а и имаш възможността да се запознаеш с много интересни хора и да осъществяваш след това контакт с тях.

– Имате колело, което е вече на 60 години, едно от най-старите и запазени в Банско, а историята му е много любопитна, разкажете я!  – Колелото съм го купил 1957 година и вече е на 60 години. Имах мерак да си купя диаманти, но ги продадоха и не успях. Последния го купи един проповедник протестант и тогава се разболях от яд, прибрах се вкъщи и плаках много. Тогава, като не си купих диаманти, си купих колелото и дадох за него 143 лева.  – Това са страшно много пари за онова време, а Вие сте били дете, откъде сте ги намерили?

– Тогава беше масовият туризъм и всеки ден се организираха по 4-5 магарета и по няколко коне, с тях карахме продукти и раници на Василашките езера. Вече споменах, че тогава трябваше да си забиеш колче, за да пазиш място там. Аз бях на 10 години и помагах на баща си и другите с каквото мога в извозването – товарех, разтоварвах, водех магарето на някои по-трудни места. За да няма празен курс, на връщане карахме дърва от лавините за изпичане на тухлите. Аз имах едни цървули, които се бяха спукали отзад, и колкото крачки направя напред, толкова и назад. Догоре бяха около четири часа, или 16-17 километра. Осем лева беше курсът на коня и 4 лева на магарето. Баща ми ме водеше с него и се изкарваха много пари. Продоволствието беше много голямо и ако на следващия ден нямаш раници за качване, се караха дини, круши, зеле, кой каквото поръча. Ние бяхме като сегашните таксита, само че с коне и магарета. Майка ми като разбра за колко пари съм купил колелото, се разтрепери, защото трябваше да се купува вар за къщата, която тогава се строеше. Жената се поболя заради парите, които бях дал за колело.   И за да стане ясно каква мизерия е било, ще ви дам пример – минаха се около 10 дни и се връщаме от планината, беше голяма жега, голямо натоварване и като разтоварихме дървата у нас, веднага тръгнах да си купувам лимонада и вафли в близката кръчма. Майка ми като разбра, ме спря и не ми позволи, такава беднотия е била тогава.   Не съжалявам за него и никога няма да се разделя с колелото. Два пъти ми изчезва и двата пъти го намирам. Първия път го открих случайно в Елешница две-три години след като изчезна, а втория път – тук, в Банско. То ми даде много добра физическа форма. И до днес го карам с удоволствие, но само по града.

– Има ли място в Пирин, което не сте посетили?

– Природата е дала невероятно нещо – Пирин. Има над 200 туристически маршрута, може би дори и повече, и 180 езера. Тези неща няма как да се обиколят за един човешки живот. Аз имам още два-три маршрута, които съм си поставил за цел да ги направя, и да умра спокойно. Спомням си едни думи на баща ми, който беше страхотен планинар. Бичим на банцига с него двамата и гледаме Пирин. Той беше на 82 години и ми казва: „Майко, как не ми се умира. Не мога да си представя, че ще си отида от този свят и ще оставя Пирин“. Беше на 82 години. Обичаше много планината, защото е започнал от дете да кара туристи. Моята любов е благодарение на него и ако аз съм успял да я предам на някого, това ме удовлетворява.

ЯНА ЙОРДАНОВА/в.Струма

Добавете Вашия коментар

TOP